Ася проявяваше същия скептицизъм, същата неуправляемост, същото огорчение като Зелиха на нейните години. Още преди да се е усетила, Зелиха беше прехвърлила на дъщеря си ролята на черната овца в семейство Казанджъ. За щастие поне засега Ася не изглеждаше уморена от света и сърдита на всички, бе прекалено млада за всичко това. Но изкушението да срине до основи зданието на собственото си битие беше тук, леко проблясващо в очите ѝ, сладкото привличане на саморазрушението, от което страдат само прекалено изтънчените и родените под влиянието на Сатурн.
Колкото до външния вид, леля Зелиха виждаше съвсем ясно Ася почти не прилича на нея. Тя не беше и вероятно никога нямаше да стане красива жена. Не че имаше нещо сбъркано в лицето и тяло то ѝ. Гледани поотделно, всички части си бяха точно каквито трябва: точният ръст и тегло, точната гарвановочерна къдрава коса, точната брадичка… но заедно те образуваха съчетание, на което сякаш липсваше нещо. Ася не беше и грозна, никак даже. По-скоро бе средно хубава, с приятен вид, който обаче не остава в съзнанието. Лицето ѝ беше съвсем обикновено и мнозина, които я виждаха за пръв път имаха чувството, че я познават отнякъде. Тя беше неповторимо обикновена. На този етап най-големият комплимент, който можеше да получи, бе не „красива", а „миловидна", което би било прекрасно, но за съжаление тя изживяваше етап от живота си, в който последното, с което иска да я свързват, беше „миловидността". След двайсет години щеше да възприема тялото си различно. Ася беше от жените, които, макар и не хубави в тийнейджърска възраст или пък привлекателни като млади, стават доста красиви на средна възраст, стига да издържат дотогава.
За беда Ася не бе благословена и с грамче вяра. Беше прекалено саркастична, че да се довери на хода на времето. Беше истински огън отвътре, без ни най-малка вяра в справедливостта на божествения ред. И в това отношение приличаше не на друг, а на своята майка. С такава природа и в такова разположение на духа, бе изключено да прояви търпение и с почит да чака деня, в който животът ще промени тялото ѝ в нейна полза. Леля Зелиха виждаше ясно, че мисълта за посредствения външен вид не дава мира на младото сърце на дъщеря ѝ. Де да можеше да ѝ каже, че красавиците привличат най-големите негодници. Де да можеше да ѝ обясни какъв късмет е извадила, че не се е родила прекалено красива, че всъщност и мъжете, и жените ще се отнасят по-благосклонно към нея и животът ѝ ще бъде по-добър, да, много по-добър, без прелестите, за които сега копнее толкова силно.
Пак без да казва и дума, леля Зелиха отиде при тоалетката, взе пантофа и го сложи заедно с другия пред босите крака на дъщеря си После застана пред разбунтувалото се момиче, което тутакси вдигна брадичка и изправи гръб в позата на горд военнопленник, който е предал оръжието, но със сигурност не и достойнството си.
_ Да вървим! — заповяда леля Зелиха.
Мълчешком, майка и дъщеря се отправиха към всекидневната.
Разтегателната маса беше отдавна приготвена за закуска. Колкото и да беше нацупена, Ася неволно забеляза, че подредена така, масата пасва перфектно, почти живописно, на огромния червеникав килим, грейнал отдолу със сложния си флорален мотив и коралови краища. Точно като килима отдолу, и масата изглеждаше като изрисувана с цветни орнаменти. Имаше черни маслини, зелени маслини с червена чушка, бяло сирене, топено сирене, козе сирене, варени яйца, медени пити, биволска сметана, домашен мармалад от кайсии, домашно сладко от ягоди и домати с джоджен и зехтин във фаянсови купички. Откъм кухнята ухаеше силно на току-що опечен бюрек — бяло саламурено сирене, спанак, масло и магданоз като пълнеж между точените кори.
Сега вече на деветдесет и шест години, Маминка седеше в другия край на масата и държеше чаша за чай, по-тънка и от нея. Гледаше захласнато и малко озадачено канарчето, което цвърчеше в кафеза при балконската врата, сякаш го бе забелязала едва сега. А може и да го беше забелязала едва сега. Беше навлязла в петия стадий на алцхаймер и вече бъркаше и най-познатите лица и факти от живота си. Миналата седмица например, към края на следобедната молитва, Маминка се беше навела, бе долепила чело до килимчето за сажда[28] и беше забравила какво се прави след това. Най-неочаквано думите от молитвата, която трябваше да изрече, се бяха нанизали на дълга верига от букви и две по две се бяха изнесли — като космата черна гъсеница с прекалено много крака, че да бъдат преброени. След малко гъсеницата беше спряла, беше се обърнала и беше махнала на Маминка отдалеч с краче, сякаш хваната между стъклени стени, толкова ясна, а въпреки това недосегаема. Объркана и замаяна, Маминка бе продължила да седи там, без да се помръдва и без да продумва нищо, с лице към Кибла[29], залепена за килимчето, с молитвена кърпа на главата и с кехлибарената броеница в ръка, докато накрая някой не забеляза какво става и не я вдигна.