— Как беше нататък? — бе попитала ужасена Маминка, след като я сложиха да легне на канапето и пъхнаха под главата ѝ мека възглавница. — На килимчето трябва да кажеш: Subhana rabbiyal-ala[30]. Трябва да го повториш поне три пъти. Аз го направих. Казах го три пъти Subhana rabbiyal-ala. Subhana rabbiyal-ala. Subhana rabbiyal-ala — бе изрекла тя думите като в транс. — И после какво? Как беше нататък?
Когато Маминка зададе въпроса, по една случайност до нея бе леля Зелиха. Тъй като нямаше опит в намаз[31] и изобщо във верските неща, тя не разбра какво ѝ говори баба ѝ. Но искаше да ѝ помогне, да притъпи по някакъв начин болката на старицата. Затова взе Свещения Коран и започна да го разлиства, докато не намери стихове с някакво подобие на утеха:
— Виж какво пише тук. „Щом се призове за молитвата в петъчния ден, устремете се към споменаването на Аллах… И щом молитвата завърши, разпръснете се по земята и търсете благодат от Аллах, и често споменавайте Аллах, за да сполучите."[32]
— Какво ми говориш? — примига Маминка, по-объркана отвсякога.
— Говоря ти, че молитвата вече е свършила по един или друг начин и вече можеш да спреш да мислиш за нея. Тук пише така, нали? Ела, Маминко, разпръсни се по земята… и вечеряй с нас.
Беше се получило. Маминка бе престанала да се притеснява за думите, които е забравила, и бе вечеряла спокойно с тях. Въпреки това напоследък такива неща се случваха тревожно често. Притихнала и затворена в себе си, Маминка понякога забравяше най-елементарни неща, включително къде се намира, кой ден от седмицата е и кои са непознатите, насядали на масата заедно с нея. Но друг път бе трудно да повярваш, че е болна, умът ѝ беше бистър и ясен като току-що лъснато венецианско стъкло. Тази сутрин бе трудно да се каже. Прекалено рано да се каже.
— Добро утро, Маминко! — възкликна Ася, докато тътрузеше към масата теменужени крака, най-после си беше измила лицето и зъбите.
Надвеси се над старицата и я млясна и по двете бузи.
Още откакто беше малка, от всички жени в семейството Маминкка заемаше най-специално място в сърцето ѝ. Ася я обичаше дълбоко. За разлика от някои други в къщата Маминка знаеше да обича, без да задушава. Никога не натякваше, не досаждаше и не се заяждаше. Закриляше, без да проявява собственически чувства. От време на време пускаше тайно в джобовете на Ася осветени с молитва зърна пшеница — против уроки. Освен да води кръстоносни походи против уроките, онова, което правеше най-добре и най-често, беше да се смее — до деня, когато болестта ѝ започна да се развива. Навремето двете с Ася се смееха много: Маминка надаваше дълъг водопад от сладкогласни звуци, а Ася прихваше внезапно с кънтящ кикот. Сега — макар и силно разтревожена от състоянието на прабаба си, Ася зачиташе независимото царство на амнезията, в което Маминка навлизаше понякога, нали на нея самата постоянно ѝ отказваха независимост. Колкото повече старицата се отдалечаваше, толкова по-близо до нея се чувстваше момичето.
— Добро утро на красивата ми правнучка — отвърна Маминка, впечатлявайки всички с яснотата на паметта си.
Леля Фериде, която стискаше в ръка дистанционното на телевизора, изчурулика, без да я поглежда:
— Намусената принцеса се събуди най-после.
Каза го весело, въпреки че в гласа ѝ се доловиха назидателни нотки. Днес сутринта се беше изрусила почти до пепеляво. Сега вече Ася знаеше, че такива крайни промени в косата издават крайни промени и в настроението на леля Фериде. Тя я огледа — за признаци на лудост. Не откри никакви, ако не броим това, че леля Фериде явно беше погълната от телевизора и гледаше прехласната някакъв ужасно бездарен поп певец, който се въртеше в танц, прекалено смехотворен, за да е истински.
— Знаеш, че трябва да се приготвиш, довечера пристига гостенката — напомни леля Бану, като влезе във всекидневната с тепсията бюрек, който беше извадила току-що от фурната, личеше, че е доволна задето си е подсигурила дневната доза въглехидрати. — Трябва да приготвим къщата, преди да е пристигнала.