— Е, поне на някои в тази къща им е разрешено да се излежават колкото си искат — изсумтя Ася.
Точно тогава някъде в дъното засвири искряща музика и върху екрана блесна предаването, което всички чакаха — турската разновидност на „Стажантът". Загледаха прехласнати, без да казват нищо, как турският Доналд Тръмп изниква иззад ярките сатенени пердета в просторния кабинет с прекрасна гледка към моста над Босфора. След като погледна бързо и снизходително двата отбора, чакащи нарежданията му, бизнесменът им съобщи какво иска от тях. Всеки от отборите получи указания да разработи дизайн на бутилка за газирана вода, да направи деветдесет и девет такива бутилки и после да ги продаде възможно най-бързо и скъпо в най-луксозните квартали на града.
— Това не е никакво предизвикателство — викна Ася. — Ако искат истинско предизвикателство, трябва да изпратят всички участници в надпреварата в най-религиозните и консервативни квартали на Истанбул и да ги накарат да продават там бутилирано червено вино.
— O, я млъквай! — тросна се леля Бану с въздишка. Не ѝ беше приятно, че племенницата ѝ постоянно осмива вярата и вярващите — в това отношение виждаше съвсем ясно на кого точно прилича Ася — на майка си. Щом богохулството се предаваше генетично, от майка на дъщеря като рака на гърдата и диабета, какъв смисъл имаше да я поправя? Затова въздъхна още веднъж.
Ася не обърна внимание, че натъжава леля си, и сви рамене.
Защо пък не? Ще бъде много по-оригинално от това безпочвено турско подражание на Америка. Винаги трябва да смесваш техническия материал, заимстван от Запада, с особеностите на културата, към която се обръщаш. На това му викам Доналд Тръмп, показан наистина ала турка[35]. Би могъл да накара участниците да продават пакети но свинско в мюсюлмански квартал, например. Готово — това вече предизвикателство. Да видим как маркетинговите стратегии ще се увенчаят с успех.
Още преди другите да са изказали мнение, вратата на стаята се отвори със скърцане и при тях малко неуверена и замаяна влезе Армануш Чакмакчян. Беше облечена в избелели дънки и тъмносиня тениска, достатъчно дълга и широка, за да скрие тялото ѝ. Докато си беше приготвяла багажа за Турция, беше умувала много какви дрехи да вземе и накрая бе избрала най-скромните, за да не изглежда странно в консервативно място като това. Затова се стъписа, когато на летището в Истанбул я посрещна леля Зелиха по възмутително къса пола и с още по-възмутително високи токове. Още по-изумително обаче бе след това да се запознае с леля Бану — със забрадка на главата и дълга рокля, и да разбере, че тя се моли благочестиво по пет пъти на ден. Армануш реши, че ще ѝ е нужно време, за да проумее как е възможно тези две жени да са сестри и да живеят под един покрив, въпреки че и като външност, и като характери очевидно са съвсем различни.
— Wellcome, wellcome[36]! — възкликна бодро леля Бану, но с това английският ѝ се изчерпа.
Докато наблюдаваха как момичето се приближава, четирите лели на масата започнаха да се наместват, притеснени от необичайната ситуация, но не свалиха широките усмивки от лицата си. На Султан Пети му стана любопитно как мирише непознатата, затова веднага скочи на крака и започна да описва стесняващи се кръгове около Армануш, като душеше чехлите ѝ, докато накрая не реши, че няма нищо интересно.
— Съжалявам много, не знам как съм спала толкова дълго — изпелтечи на бавен английски Армануш.
— Тялото ти, разбира се, нуждае от сън. Полетът е бил дълъг — каза леля Зелиха. Говореше с лек, макар и очебиен акцент и проявяваше склонност да слага ударенията не където трябва, но явно не се притесняваше да се изразява на английски. — Гладна ли си? Надявам се, че турската кухня ще ти хареса.
Леля Бану можеше да познае думата „кухня" на всички езици, затова се завтече да донесе лещата. Султан Пети скочи почти машинално от възглавницата си, за да я последва, като пътьом замяука умолително.
След като седна на запазения за нея стол, Армануш огледа за пръв път всекидневната. Плъзна очи бързо и предпазливо, като спираше на определени места: резбованото палисандрово дърво; шкафа със стъклени вратички и подредените зад тях позлатени чашки за кафе, стъклени сервизи за чай и антики; старото пияно до стената; красивия килим на пода; дантелените покривки, сияещи по масичките, по плюшените кресла и дори върху телевизора; канарчето в украсен кафез, който се полюшваше при балконската врата; картините по стените — пасторални маслени платна с провинциални пейзажи, толкова живописни, че не изглеждаха истински, календар със снимки на различни културни и природни забележителности от Турция, амулет против уроки и портрет на Ататюрк в смокинг и с бомбе в ръката, с което махаше на множество извън рамката. Цялата стая пулсираше от предмети за спомен и ярки цветове — синьо, кафеникаво, морскозелено, тюркоазено, и сияеше така, сякаш освен лампите вътре светеше и нещо друго.