— Виж ти! — отвори накрая уста и след като се наведе напред, се подпря на лакти върху масата. — Я ми кажи, System of Down наистина ли ни мразят?
Армануш примига — нямаше представа за какво ѝ говори момичето. Един бегъл поглед ѝ беше достатъчен да разбере, че не само тя е озадачена, лелите също недоумяваха.
— Това е рок банда, която много обичам. Арменци са и се носят градски легенди, че мразели турците и не искат никой турчин да харесва музиката им, затова просто ми стана любопитно — сви рамене Ася, явно недоволна, че трябва да обяснява такива неща на разни невежи.
— Не знам нищо за тях — стисна устни Армануш. Изведнъж се почувства толкова мъничка тук, слаба и уязвима в самотата на чужденец в чужда страна. — Семейството ми… тоест баба, е от Истанбул.
Тя посочи с пръст Маминка, сякаш имаше нужда от възрастен човек за да онагледи по-добре разказа си.
— Питай я как се казват — сръга баба Гюлсюм Ася — изрече го така, сякаш пазеше ключа от таен архив в мазето, където старателно са подредени досиетата на всички родове в Истанбул, минали и настоящи.
Чакмакчян — отговори Армануш, след като ѝ преведоха въпроса. — Ако искате, можете да ме наричате Ейми, но името ми всъщност е Армануш Чакмакчян.
Лицето на леля Зелиха светна и тя възкликна, разпознала името.
— Винаги ми е било интересно. Турците добавят наставката "джъ" към всичко и така обозначават професията. Вземете нашето фамилно име. Казанджъ. Ние сме „Казанджии". Сега виждам, че и арменците правят така. Чакмак[38]… Чакмакчъ… Чакмакчян.
— Още една допирна точка — усмихна се Армануш.
У леля Зелиха имаше нещо, което ѝ бе харесало веднага. Дали начинът, по който се обличаше — с тези скандално къси поли, с фрапантната халка на носа и прекалено силния грим, който си слагаше? Или беше погледът ѝ? Гледаше така, че си убеден — ще те разбере, без да те съди.
— Вижте, имам адреса на къщата. — Армануш извади от джоба си лист хартия. — Баба ми Шушан се е родила в тази къща. Ако можете да ми помогнете и да ме упътите, бих искала някой път да отида да я видя.
Леля Зелиха надзърна да види какво пише, а Ася забеляза, че леля Фериде е притеснена. Тя хвърляше панически погледи към открехнатата балконска врата и явно беше развълнувана — като човек, който е изправен пред опасност, а не знае в коя посока да хукне.
Ася се наведе на една страна, към пилафа, над който се виеше пара, и пошушна на лудата си леля:
— Ей, какво има?
Леля Фериде също се наклони на една страна, към пилафа, над който се виеше пара, сетне прошепна със странни пламъчета в сивозелените очи:
— Чувала съм, че арменците се връщали в старите си къщи, за да копаят и да търсят в тях ковчежетата, които дядовците им са скрили преди да избягат. — Тя присви очи и повиши мъничко глас. — Злато и скъпоценности — допълни задъхана и замълча, за да помисли и да постигне някакво съгласие със себе си. — Злато и скъпоценности!
Трябваше да минат още няколко секунди, докато Ася схвана какво говори леля ѝ.
— Знаеш какво имам предвид, това момиче тук е дошло да търси ковчеже със съкровища — добави развълнувана леля Фериде — разглеждаше наум съдържанието на въображаемото ковчеже с лице озарено от вкуса на приключението и сиянието на рубините.
— Много си права! — възкликна Ася. — Не ти ли споменах? Когато слезе от самолета, момичето носеше не багаж, а лопата, и тикаше ръчна количка…
— О, я млъквай — тросна се засегната леля Фериде.
Кръстоса ръце и се облегна.
През това време, открила далеч по-дълбока причина за посещението на Армануш, леля Зелиха я попита:
— Значи си дошла да видиш къщата на баба си. Но тя защо е заминала?
На Армануш ѝ се искаше да ѝ зададат този въпрос, но същевременно нямаше желание да отговаря. Не беше ли много рано да им казва? Колко да разкрива? Ако не сега, то кога? И защо изобщо да чака? Отпи от чая. Произнесе отговора безжизнено, почти вяло:
— Били са принудени да заминат. — Веднага щом го изрече, предпазливостта ѝ изчезна. Тя вдигна брадичка и добави: — Бащата на баба — Ованес Стамбулян, е бил поет и писател. Бил е изтъкната личност, уважавана от всички наоколо.
— Какво казва? — Леля Фериде сръчка Ася, тъй като бе разбрала само първата половина на изречението.
— Каза, че е от видно истанбулско семейство — пошушна ѝ Ася.
— Dedim sana altn liralar için gelmiş olmasi… Казвах ли ти аз, че е дошла за жълтици.
Ася завъртя очи, но не чак толкова присмехулно, колкото ѝ се искаше, и отново заслуша съсредоточено разказа на Армануш.