Без да сваля очи от екрана, но вече върнала апетита си, Ася избута стола напред и се зае да си пълни чинията. Взе си голямо ребро и започна да яде. Когато вдигна глава, срещна пронизващия поглед на майка си и побърза да се извърне.
* * *
След вечерята Армануш се усамоти в момичешката стая, за да проведе два телефонни разговора. Първо се обади в Сан Франциско. Стоеше с лице към плаката на Джони Кеш върху стената точно над бюрото.
— Аз съм, бабо! — възкликна развълнувана, но веднага спря. — Какъв е този шум при теб?
— О, не се притеснявай, скъпа — дойде отговорът. — Поправят тръбите в банята. Оказа се, че завчера вуйчо ти Дикран е объркал всичко Наложи се да викаме водопроводчик. Кажи ми ти как си.
Тъй като очакваше въпроса, Армануш започна да описва деня си в Аризона. Чувстваше се ужасно, задето лъже, и се опита да попритьпи угризенията си с мисълта, че така е най-добре. Как можеше да каже на баба си: „Не съм в Аризона. В родния ти град съм."
След като затвори, изчака няколко минути. Замислена, си пое дълбоко въздух, събра смелост и набра втория номер. Реши да запази спокойствие и да не говори притеснено — обещание, което ѝ бе трудно да удържи, след като чу напрегнатия глас на майка си.
— Ейми, скъпа, защо не ми звънна по-рано? Как си? Какво е времето в Сан Франциско? Добре ли се държат с теб?
— Да, мамо. Добре съм. Времето е… — Армануш съжали, че не е проверила прогнозата в интернет. — Хубаво е, както винаги, духа малко…
— Да — прекъсна я Роуз. — Скъсах се да те търся, но мобилният ти беше изключен. Ох, ужасно се притесних.
— Много те моля, мамо, чуй ме — каза момичето, изненадано от решителната нотка в гласа си. — Притеснявам се, когато ми звъниш у баба. Хайде да се разберем веднъж завинаги. Ще те търся аз, а не ти. Моля те.
— Те ли те карат да говориш така? — усъмни се майка ѝ.
— Не, мамо, разбира се, че не. За Бога! Моля те аз, не те.
— Въпреки съпротивата си Роуз прие условията. Оплака се, че нямала никакво време за себе си и че се разкъсвала между дома и работата. После обаче се ободри и започна да разказва за разпродажбата в "Хоум Депоу" и че Мустафа се бил съгласил да вземат нови шкафчета за кухнята.
— Кажи ми мнението си — подкани Роуз. — Какво мислиш за черешово дърво? Дали ще стои добре в кухнята?
— Да, предполагам…
— И аз мисля така. Но какво ще кажеш за тъмен дъб? Малко по-скъп е, но веднага си личи класата. Кои според теб ще са по-хубави?
— Не знам, мамо, тъмният дъб също звучи добре.
— Да, но не ми помагаш особено — въздъхна майка ѝ.
След като затвори, Армануш се огледа и се почувства много отчуждена. Персийските килими, старовремските нощни лампи, непознатата покъщнина, книгите и вестниците на чужд език… Изведнъж я обзе паника, каквато не бе усещала от малка.
Когато беше на шест години, двете с майка ѝ пътуваха с колата и насред пустинята в Аризона им свърши бензинът. Наложи се да чакат близо час, докато мине друг автомобил. Роуз вдигна палец и спря един камион, който да ги откара. В камиона имаше двама груби на вид здравеняци, страшни намусени мъже. Без да казват и дума, ги хвърлиха до следващата бензиностанция. След като ги свалиха и камионът се скри, с разтреперана устна Роуз прегърна Армануш и проплака ужасена:
— О, господи, ами ако бяха лоши хора? Можеха да ни отвлекат, да ни изнасилят и да ни убият и никой нямаше да намери труповете ни. Как можах да ни изложа на такава опасност?
Сега Армануш изпитваше нещо подобно, макар и не в такава крайна степен. Беше в Истанбул, в къщата на непознати, а никой от близките и не знаеше. Как можа да постъпи толкова необмислено?
Ами ако бяха лоши хора?
IX
Портокалови Кори
Рано сутринта на другия ден Ася Казанджъ и Армануш Чакмакчян излязоха от конака и тръгнаха да търсят родната къща на баба Шушан. Лесно намериха мястото — живописен изискан квартал в европейската част на града. Но къщата вече я нямаше. На нейно място бе вдигнат модерен пететажен жилищен блок. На целия първи етаж имаше скъп рибен ресторант. Преди да влезе, Ася се огледа в стъклото и след като си оправи косата, се намуси недоволно на гърдите си.
Още беше рано за обяд и в ресторанта нямаше никого освен шепа сервитьори, които заличаваха следите по пода от предната вечер, и пълен румен готвач, който приготвяше мезетата и ястията за вечеря сред облак апетитни миризми в кухнята. Ася поговори и с келнерите, и с готвача — разпита ги за миналото на сградата. Но сервитьорите бяха отскоро в града, бяха се преселили тук от някакво кюрдско село на югоизток, готвачът бе живял по-дълго в Истанбул, ала също не помнеше историята на тази улица.