— Малко от старите истанбулски семейства са останали на родна земя — обясни авторитетно готвачът и се зае да корми и чисти огромна скумрия. — Едно време градът е бил много космополитен — продължи той, докато прекършваше костта на рибата първо при опашката, а после и под главата. — Имахме съседи евреи, доста бяха. Имахме и съседи гърци и арменци… Като малък купувах риба от гръцки рибари. Шивачката на майка ми беше арменка. Шефът на баща ми беше евреин. Всички се бяхме смесили.
— Попитай го защо нещата са се променили — извърна се Армануш към Ася.
— Защото Истанбул не е град — отбеляза готвачът с лице, грейнало от значимостта на онова, което се кани да каже. — Прилича на град, ама не е. Това е град кораб. Живеем на плавателен съд!
След тези думи хвана рибата за главата и започна да мърда костта наляво-надясно. За миг Армануш си представи, че скумрията е порцеланова, и се уплаши, че в ръцете на готвача тя ще се натроши на парчета. Но след няколко секунди човекът вече бе успял да махне цялата кост. Доволен, той продължи:
— Всички тук сме пътници, идваме и си отиваме на групи, евреите си отиват и идват руснаци, кварталът на брат ми е пълен с молдовци… Утре те ще се изнесат и ще се появят други. Така стоят нещата…
Те благодариха на готвача и стрелнаха за последно с поглед скумрията, която чакаше с отворена уста да бъде напълнена.
Ася беше разочарована, Армануш — натъжена, когато излязоха от ресторанта и се озоваха пред красивата гледка на Босфора, който проблясваше долу под късното зимно слънце. Закриха очите си с длан — да не ги заслепява. Поеха си дълбоко въздух и усетиха дъха на пролет.
Тъй като нямаха по-добър план, тръгнаха бавно през квартала, като купуваха по нещо от почти всеки уличен търговец, на когото се натъкнеха: варена царевица, пълнени миди, грис халва и накрая голямо пакетче слънчогледови семки. С всяка нова вкуснотия подхващаха нова тема и говориха за най-различни неща, с изключение на трите теми, за които младите жени избягват да отварят дума, ако не се познават: секс, мъже и бащи.
— Роднините ти ми харесват — каза Армануш. — Много са жизнени.
— Да, разбира се, прекалено жизнени — отвърна Ася и издрънча с многото си гривни.
Беше облечена в дълга сивкавозелена хипарска пола на светлокафяви цветя, носеше чанта на кръпки и купища накити — стъклени гердани, гривни и сребърни пръстени на почти всички пръсти. До нея Армануш се чувстваше твърде скромно облечена в своите дънки и туидено яке.
Има си и обратна страна — продължи Ася. — Не е лесно да си роден в къща, пълна с жени, където всички те обичат толкова много, че направо те задушават с любовта си, в къща, където като единствено дете трябва да си по-зрял от всички възрастни наоколо. Признателна съм, че съм пратена в най-доброто училище и съм получила възможно най-престижното образование в страната. Лошото е само, че искат от мен да направя всичко онова, което те не са постигнали в живота Разбираш ли?
Армануш се опасяваше, че разбира.
— Налагаше се да си скъсвам задника от работа, за да изпълня всичките им мечти. На шест години започнах да уча английски, в което няма нищо лошо, стига да бяха спрели дотук. След година вече имах частен учител по френски. Когато станах на девет, ме накараха цяла година да ходя на цигулка, макар и от сто километра да личеше, че не проявявам никакъв интерес и нямам и грамче талант. След това до нас откриха ледена пързалка и лелите ми решиха, че трябва да стана фигуристка. Мечтаеха как, облечена в лъскави рокли, ще правя пируети под звуците на националния химн. Как ще стана турската Катарина Вит! Не след дълго вече кръжах по леда и непрекъснато падах по дупе, докато се мъчех да направя пирует! И досега изтръпвам, чуя ли кънки да стържат по лед.
От любезност Армануш се сдържа и не прихна, макар че я напуши смях, като си представи как Ася прави пируети на международно състезание.
— После дойде време, когато очакваха от мен да стана лекоатлетка. Смятаха, че ако тренирам достатъчно, ще стана страхотна и ще представям Турция на Олимпийските игри! В името на Аллах, представяш ли си да участвам в женски маратон с такива големи гърди?
Този път Армануш вече не се сдържа и се разсмя.
— Не знам как го постигат, но всички лекоатлетки са плоски като дъски. Сигурно взимат мъжки хормони, за да си намалят гърдите. Но жени като мен не са създадени за атлетки, това противоречи на основните физични закони. Тялото се движи напред и набира скорост по закона за ускорението. Промяната в скоростта е правопропорционална на количеството сила, оказвана върху тялото, и е със същата посока. И какво става? Гърдите също получават ускорение, макар че се движат в свой си, съвсем различен ритъм, нагоре-надолу, и накрая забавят ускорението ти. Законът за инерцията плюс всеобщия закон за земното притегляне. Няма как да спечелиш. О, беше ужасно! — възкликна развълнувана Ася. — Слава Богу, че този етап приключи бързо. След това тръгнах на уроци по рисуване и, уви, накараха ме да ходя на балет, но наскоро мама откри, че пропускам уроците, и реши да ме остави на мира.