Обектът, привлякъл вниманието им, беше слаб мъж с тънки мустачки между четирийсет и петдесет. По покрития щанд пред него имаше десетки огромни буркани с кисели краставички с най-различни размери, които той превръщаше в сок с автоматична сокоизстисквачка. Продавачът забеляза, че двете млади жени го гледат, и се усмихна, Армануш веднага се обърна на другата страна, а Ася му се намръщи.
— Значи майка ти не ти е казвала кой е баща ти? — попита предпазливо Армануш.
— Няма друга като майка ми! Не ми казва нищо, освен ако не иска. Едва ли ще срещнеш по-инатлива жена с по-желязна воля. Мисля, че и другите не знаят кой е баща ми. Съмнявам се мама да е споделила с някого. Но и да знаят, роднините няма да ми кажат. Никой не ми казва нищо. В тази къща съм като чужд човек, вътрешно заточен далеч от страшните семейни тайни. За да ме защитят, са ме отделили от тях. — Ася отвори със зъби една семка и изплю люспата. — След известно време и аз се включих в играта: щом те стоят настрани от мен, и аз ще стоя настрани от тях.
В този миг и двете забавиха крачка. На около шестстотин-седем— стотин метра от тях, в морето минаваше малка моторница с мъж, който стоеше прав заедно с другите пътници и в едната ръка държеше току-що запалена цигара, а в другата — невероятно дърво от балони в ярки оранжеви, жълти и морави цветове. Може би беше уморен продавач на балони, баща на много деца, който преминаваше напряко от единия до другия бряг, за да си отиде вкъщи, без да си дава сметка каква изумителна поза е заел сред дъжда от цветове и шлейфа дим отзад над сините вълни.
Напълно неподготвени от тази живописна гледка, Армануш и Ася спряха и загледаха мълчешком моторницата, докато всички балони не се скриха зад хоризонта.
— Хайде да седнем някъде, искаш ли? — попита Ася, сякаш уморена от онова, което току-що е видяла.
Наблизо имаше занемарено кафене на открито.
— Кажи ми каква музика обичаш? — попита Ася веднага щом намериха свободни места и поръчаха нещо за пиене: тя чай с лимон, а Армануш — диетична кола с лед.
Въпросът беше неприкрит опит двете да се опознаят по-добре, тъй като музиката беше основното, което свързваше Ася с целия свят.
Класическа, етническа, арменска музика, джаз — отвърна другото момиче. — А ти?
— Малко по-различна — изчерви се Ася, макар че и тя не знаещ защо. — Известно време слушах по-твърди неща: алтернативна музика, пънк, постпънк, индъстриал метал, дед метал, даркуейв, психеделик, а също малко ска от третата вълна и готик, ей такива неща.
Свикнала да смята „ей такива неща" за изгубен жанр, предпочитан от упадъчни пубери и останали без посока възрастни, които носят в себе си повече гняв, отколкото дух, Армануш попита:
— Наистина ли?
— Да, но преди известно време се запалих по Джони Кеш. И край на всичко останало. Оттогава не слушам нищо друго. Харесвам Кеш. Депресира ме толкова много, че вече не се чувствам в депресия.
— А не слушаш ли местна музика? Турска… Турски поп…
— Турски поп ли!!! Няма начин! — замаха ужасена с ръце Ася, сякаш се опитваше да отпрати нахален уличен търговец.
Усетила, че е прекалила, Армануш не попита нищо повече. Реши, че турците явно преминават през етап на себеомраза.
Но Ася изпи на един дъх чая и допълни.
— Леля Фериде си пада по такива неща. Въпреки че, ако трябва да бъда докрай откровена, понякога не мога да определя дали проявява интерес към музиката, или към прическите на певците.
На половината на втората си диетична кола, Армануш попита Ася какви книги чете, тъй като художествената литература бе основното, което я свързваше с целия свят.
— Книги. О, да, те ми спасиха живота. Обичам да чета, но не художествена литература.
В кафенето се появи шумна тумба момчета и момичета — сложиха ги на масата срещу Ася и Армануш. Веднага след като се настаниха, започнаха да взимат на подбив всичко и всички. Смееха се на пластмасовите винени столове, на хладилните шкафове с изложен в тях скромен избор от безалкохолни напитки, на грешките в английския превод на менюто, и на тениските на келнерите с надпис АЗ ОБИЧАМ ИСТАНБУЛ. Ася и Армануш избутаха столовете напред.