— Да — прошепна.
Вратата се отвори тихо и вътре се шмугна леля Бану. Сега беше с хлабаво завързана розова кърпа на главата и дълъг бозав халат. Станала в този час заради молитвата, тя бе забелязала, че в стаята на момичетата свети.
С изписано на лицето ѝ неудобство заради всички думи на английски, които не ѝ достигаха, тя направи няколко движения, сякаш също играеше на филми. Поклати глава, сключи вежди, после се закани усмихната с пръст, а Армануш изтълкува всичко това като: Много учиш. Не се преуморявай толкова.
След това леля Бану протегна чинията, която носеше, и направи движение, все едно яде — беше повече от ясно и не се нуждаеше от превод. Усмихна се, потупа Армануш по рамото, остави чинията до лаптопа, после си тръгна, като затвори вратата внимателно. В чинията имаше два портокала, обелени и разделени на парченца.
След като включи отново екрана, Армануш отхапа от портокала, докато обмисляше какво да отговори на Барон Багдасарян.
X
Бадеми
На петия ден от престоя си Армануш вече беше научила сутрешната програма в конака на Казанджъ. В работен ден закуската се поднасяше още в шест и стоеше на масата до девет и половина. През това време самоварът вреше непрекъснато и на всеки час имаше готов нов чайник с чай. Вместо всички от семейството да седнат заедно на масата, те идваха по различно време — в зависимост от работата, настроението и програмата си. Затова, за разлика от вечерята, която беше напълно синхронизирано събитие, в работен ден закуската приличаше на сутрешен влак, който спира на различни спирки и всеки път на него се качват нови пътници, а други слизат.
Почти винаги леля Бану беше тази, която слага масата, тъй като ставаше първа, готова за ранната молитва. Ставаше от леглото, като си мърмореше: Така е, така е. Докато мюезинът от най-близката джамия се провикваше за втори път: По-добре да се молиш, отколкото да спиш.
След това леля Бану отиваше в банята, за да се подготви за молитва, като си измие лицето, ръцете до лактите и краката до прасците. Понякога водата беше леденостудена, но на нея не ѝ пречеше. За се събуди, душата трябва да трепери — казваше си тя. — Душата трябва да трепери. Не ѝ пречеше и че всички други в къщата са потънали нали в дълбок сън. Молеше се дваж по-усърдно — за да се прости и на тях.
Затова, тази сутрин, когато мюезинът повтори като ехо: Аллах е превелик, Аллах е превелик, леля Бану вече бе отворила очи и се пресегна да вземе халата и кърпата за глава. За разлика от всеки друг ден обаче чувстваше тялото си тежко, много тежко. Мюезинът се провикна: Свидетелствам, че няма друг бог освен Аллах. А леля Бану пак не успя да се изправи. Дори когато чу: Ела те на молитва, а после: Ела те при доброто! тя пак не успя да вдигне от леглото половината си тяло. Сякаш всичката кръв от тази част на тялото ѝ бе изтекла, за да остави след себе си тежък мъртъв чувал.
По-добре да се молиш, отколкото да спиш. По-добре да се молиш, отколкото да спиш.
— Какво ви става, защо не ме пускате да стана? — попита разстроена леля Бану.
Двата джина, разположили се на раменете ѝ, се спогледаха.
— Не питай мен, питай него. Само той върши поразии — отвърна от дясното ѝ рамо Госпожа Сладката.
Както се разбира и от името, Госпожа Сладката беше добър джин — от праведните. Беше с грейнало мило личице, с корона в оттенъци на виолетово, розово и мораво около главата и източена красива шия, а там, където свършваше шията и би трябвало да започва тялото, нямаше друго освен тънка струя дим. Понеже беше без тяло, приличаше на глава върху пиедестал, но това изобщо не ѝ пречеше. За разлика от жените, при джиновете от женски пол не се очакваше да са със съразмерни черти.
Леля Бану се доверяваше неимоверно на Госпожа Сладката, защото тя не бе вероотстъпница, беше добродушен благочестив джин, преминал от атеизма към исляма — болест, която върлуваше сред женските джинове. Госпожа Сладката често посещаваше джамиите и светилищата и познаваше отлично Свещения Коран. През годините двете с леля Бану се бяха сближили много. Не такъв обаче беше случаят с Господин Горчивия, който беше създаден по съвсем различен калъп и бе дошъл от места, където вятърът не спира да вие. Господин Горчивия беше много стар — дори за джин. Затова бе далеч по-силен, отколкото често показваше, защото, както всички знаят, колкото по-стар е един джин, толкова по-голямо е могъществото му.
Господин Горчивия стоеше в дома на Казанджъ по една-единствена причина — преди години, в последното утро на четирийсетте си Дни покаяние, леля Бану го бе привързала към себе си. Оттогава го беше подчинила и нито веднъж не бе сваляла талисмана, с който го държеше в плен. Не бе никак лесно да привържеш към себе си джин. Искаше се преди всичко и най-вече да разбереш неговото име да отгатнеш правилно бе наистина смъртоносна игра, понеже, ако джинът познаеше твоето име преди ти да откриеш неговото, господарят става той, а ти се превръщаш в негов роб. Дори и да отгатнеш правилно името и да подчиниш джина, не бива да приемаш властта си за даденост, защото ще изпаднеш в твърде глупава заблуда. Откакто свят светува, единствен великият Соломон е успял да победи джин, цели войнства джинове, но и той е опрял до помощта на вълшебен железен пръстен. И тъй като никой не може да се мери с великия Соломон, само глупав нарцис ще седне да се възгордява, задето е взел в плен джин, а леля Бану беше всичко друго, но не и глупав нарцис. Въпреки че Господин Горчивия ѝ служеше вече повече от шест години, тя смяташе отношенията им за временно споразумение, което често трябва да се подновява. Никога не се бе държала с него грубо или снизходително, понеже знаеше, че за разлика от хората, джиновете пазят вечно живи спомените за проявените към тях неправди. Никога не биха простили несправедливост. Подобно на верен чиновник, който описва до най-малките подробности всяка случка, паметта на джиновете запечатваше всичко колкото някой прекрасен ден отново да го извади на показ. Ето защо леля Бану винаги беше зачитала правата на пленника си и никога не бе злоупотребявала със своята власт.