Прости ми — започваше да се извинява тя на мига, а после го повтаряше още и още веднъж, защото, когато се извиняваш на Аллах, трябва да го направиш три пъти: — Прости ми, прости ми, прости ми.
Знаеше, че не е хубаво да го прави. Не можеше и не биваше да приравнява Аллах на човек. Той нямаше пръсти, всъщност нямаше и кръв. Не беше хубаво да му приписваш човешки качества — да Му приписваш де, — а това не беше лесно, защото всяко от деветдесет и деветте му имена — Му имена, — се свеждаше до качество, присъщо на човека. Аллах беше всевиждащ, а нямаше очи, всечуващ, а нямаше уши, можеше да се пресегне и да достигне до всеки, а нямаше ръце… От цялата тази информация осемгодишната Зелиха стигна до извода, че Аллах може и да прилича на нас, но ние на Него — не. Или обратното? При всички положения човек трябваше да се научи да мисли за него — за Него де, — без да мисли за Него като за него.
Всичко това вероятно нямаше да я смущава особено, ако един следобед тя не зърна окървавена превръзка и върху показалеца на по— голямата си сестра. Онова момиче — кюрдката — явно се беше побратимило и с нея. Зелиха се почувства предадена. Чак тогава проумя, че ако има някакви възражения към Аллах, то те са не че той — Той де — няма кръв, а че има прекалено много кръвни сестри, за които трябва да се грижи, и накрая не се грижи за никоя.
След това случайното приятелство не продължи дълго. Конакът[3] беше огромен и занемарен, майката на Зелиха бе вечно намръщена и опака и затова жената, която идваше да им чисти, скоро напусна отвеждайки със себе си и дъщеря си. След като остана без най-добра приятелка, чието приятелство всъщност си беше доста съмнително Зелиха почувства леко негодувание, без обаче да знае към кого — към жената, която беше напуснала и вече не им чистеше, към майка си задето я е принудила да си тръгне, към двуличната си най-добра приятелка, към по-голямата си сестра, която ѝ е отмъкнала кръвната сестра, или към Аллах. Тъй като останалите бяха извън обсега ѝ, тя избра Аллах — за негодуванието си. А щом от малка се чувстваше неверница, не виждаше причина да не бъде такава и като голяма.
От поредната джамия екна призив за молитва. Молитвите се множаха и кънтяха, сякаш описваха кръгове вътре в други кръгове. Колкото и да е странно, в този миг в лекарския кабинет Зелиха се притесни, че ще закъснее за вечеря. Запита се какво ли ще има за ядене довечера и коя от трите ѝ сестри е сготвила. Всяка от тях правеше добре някоя рецепта и в зависимост кой е готвил Зелиха можеше да се моли за различно ядене. Много ѝ се ядяха пълнени зелени чушки — особено сложно ястие, тъй като всяка от сестрите ѝ го приготвяше различно. Пълнени… зелени… чушки… Дишането ѝ стана по-бавно, а паякът заслиза надолу. Зелиха се помъчи да не откъсва поглед от тавана и изпита чувството, че с хората в кабинета не се намират в също— то пространство. Тя навлезе в царството на Морфей.
Тук светлината беше много ярка, почти ослепителна. Зелиха тръгна бавно и предпазливо по мост, където гъмжеше от автомобили и пешеходци, а също от неподвижни мъже с въдици, по чиито кукички се гърчеха червеи. Докато Зелиха се провираше между тях, на която и плоча да стъпеше, тя се клатеше и за неин ужас отдолу нямаше друго освен пустота. Ужасена, не след дълго Зелиха забеляза, че каквото е долу, същото е и горе и че от синьото небе валят плочи. Щом някоя от тях паднеше от небето, поредната плоча долу на тротоара също се разклащаше. И горе на небето, и долу под земята имаше само едно: ПУ-СТО-ТА.
Докато отгоре валяха плочи, които разширяваха още повече кухината долу, Зелиха изпадна в ужас, уплашена, че ненаситната бездна ще я погълне.
— Спрете! — кресна, а плочите под краката ѝ продължиха да се клатят. — Спрете! — заповяда на автомобилите, които се задаваха с шеметна скорост и после я подминаваха. — Спрете! — замоли минувачите, които я изтласкваха встрани.
— Моля ви, спрете!
* * *
Когато се събуди, беше сама, в непозната стая, и ѝ се гадеше. Пълна загадка бе как изобщо се е озовала тук, но Зелиха нямаше желание да я разгадава. Не чувстваше нищо, нито болка, нито печал. Затова отсъди, че накрая безразличието все пак явно е надделяло в надпреварата. На чистата бяла маса в съседния кабинет бяха махнали не само детето, но и сетивата ѝ. Някъде може би имаше сребърна въдица. И тя можеше да отиде за риба и накрая да се справи: да стои неподвижно часове наред, без да се чувства разстроена и изоставена, сякаш животът е пъргав заек, който може само да гледа отдалеч, но не и да хване.