Будни са и чистачките. Тези жени на всякакви възрасти стават рано, за да сменят поне два-три автобуса и да отидат в къщите на заможните, където ще търкат, ще чистят, ще лъскат чак до вечерта. Това тук е друг свят. Богатите жени винаги носят грим и никога не показват възрастта си. За разлика от мъжете на чистачките мъжете в богаташките предградия са вечно заети, изненадващо любезни и даже леко женствени. В богаташките предградия времето не е дефицитна стока. Хората го използват щедро, на воля, като топлата вода.
Вече се е зазорило. В този миг градът е лепкава, почти желатинова, аморфна маса — наполовина течен, наполовина твърд.
За Вселенския Взор горе на небето домът на семейство Казанджъ сигурно прилича на проблясващо кълбо замърсени прашинки сред сенките на града. Сега в повечето стаи е тъмно и тихо, в някои обаче свети.
Между обитателите в дома на Казанджъ, които са будни в този час, е Армануш. Тя стана рано и веднага включи компютъра — изгаряше от нетърпение да сподели в Кафене „Константинополис" за стъписващата случка от предния ден. Описа бохемските среди в Истанбул и после кавгата, като разправи накратко за всеки герой и всяка подробност, която бе забелязала в кафене „Кундера". Сега разказва надълго и широко за Карикатуриста Алкохолик, като добавя новото приложение, което той е намерил, за виното върху масата.
Вижда ми се забавен — пише Анти-Кавърма. — Значи според теб може да отиде в затвора, задето е нарисувал министър-председателя като вълк? Хуморът е сериозен бизнес в Турция!
Да, този тип изглежда готин — съгласява се Лейди Пийкок/Сирамарк. — Разкажи ни повече за него.
Някой обаче е изтълкувал по съвсем различен начин случката.
Стига бе, хора, няма нищо готино и интересно нито в него, нито в другите от това западнало кафене. Толкова ли не разбирате, всички те са лица и имена от бохемските, авангардистки, художествени среди в Истанбул. Типичен елит в страна от Третия свят — мразят себе си повече от всичко друго по земята.
Армануш се въси от острия език на Барон Багдасарян и се оглежда.
Ася спи в другия край на стаята със Султан Пети, свит на кълбо върху гърдите ѝ, със слушалки на главата и разтворена книга в ръката — "Тоталност и безкрайност. Есе върху външността" на Еманюел Левинас. До леглото ѝ има и кутийка от компактдиск — Джони Кеш стои, облечен от глава до пети в черно, на фона на сивото мрачно небе с куче от едната страна и котка — от другата, и гледа кисело нещо далеч извън кадъра. Ася е спала с плейъра, включен на повторение. И в това отношение е истинска дъщеря на майка си — способна е да се опълчи срещу всякакви гласове, но не и да се справи с тишината.
От мястото си Армануш не чува текста, но пък долавя ритъма на повтарящите се парчета. Приятно ѝ е, че баритонът на Джони Кеш се лее от слушалките в стаята, както ѝ е приятно да слуша и различните звуци, долитащи отвътре и отвън — сутрешните молитви, които кънтят от джамиите в далечината, млекаря, тракащ с бутилките, които оставя пред бакалията отсреща, изненадващо синхронизираното дишане на Султан Пети и Ася — нещо средно между свистене, похъркване и мъркане, макар че невинаги е лесно да определиш кой кое издава, и звука от собствените ѝ пръсти, които се движат по клавиатурата и търсят най-добрия отговор за Барон Багдасарян. Утрото е съвсем близо и въпреки че не е спала достатъчно, Армануш е въодушевена, обзета от ликуването, което идва, когато разгромиш съня.
Долу е стаята на баба Гюлсюм. Тя може и наистина да е прероденият Иван Грозни, но за тази суровост си има причина. Подобно на мнозина, които накрая са огорчени от живота, баба Гюлсюм също си има история. Израсла в малко градче на Егейско море, в идилия, но и недоимък, омъжила се е за мъж от Казанджъ — род, много по-заможен и по-изтънчен от нейния, но и определено по-злочест, притеснявала се, че е млада провинциалистка, станала жена на единствения син в жизнерадостно, но и подвластно на какви ли не беди семейство, била смазана от бремето, че от нея се иска на всяка цена да роди синове, колкото повече, толкова по-добре, понеже никога не се знае колко ще живеят, а давала живот все на момичета и търпяла болката да вижда как след появата на всяка дъщеря мъжът ѝ се отчуждава все повече.