Левент Казанджъ бил неспокоен човек, който не се е колебаел да използва каиша, за да вкара в пътя жената и децата си: Момче, ако Аллах ме бе дарил с момче, всичко щеше да е наред. Три момичета едно след друго и накрая мечтата, четвъртата рожба — най-сетне момче. С надеждата, че съдбата им се е променила, те опитали пак — пето дете, но то било момиче отново. Мустафа обаче бил достатъчен, той бил всичко, от което се нуждаели, за да се продължи родът. Това бил Мустафа, маминото синче, глезеника, любимеца, винаги предпочитан пред момичетата до степен да се задоволяват всички му прищевки… после песента свършила и в мечтата се прокраднали мрак и отчаяние — Мустафа заминал за Съединените щати, за да не се завърне никога.
Баба Гюлсюм бе жена, не познала споделената любов, жена от онези, които остаряват не постепенно, а набързо — от девствеността веднага се озовават при бръчките и така и не получават възможност да вкусят от средата. Тя се бе посветила изцяло на единствения си син и го поставяла над дъщерите си в опит да открие в него утехата за всичко, отнето ѝ от живота. Но след като момчето се озовало в Аризона, съществуването му се свело до пощенски картички и писма. Той така и не се е върнал да се види със семейството си. Баба Гюлсюм заровила силната болка от това, че била отхвърлена. С времето ставала все по-коравосърдечна. Днес приличаше на човек, който по своя воля се е превърнал в аскет и смята да си остане такъв докрая.
В десния ъгъл на първия етаж Маминка е потънала в дълбок сън, с румени страни и отворена уста тя похърква мирно. До леглото ѝ има шкафче от черешово дърво, а върху него са оставени Свещеният Коран, книга за мюсюлманските светии и прелестна лампа, излъчваща мека сивкавозелена светлина. До книгата има броеница в охра с късче кехлибар, поклащащо се в единия край, и пълна до половината чаша с изкуствените зъби на старицата.
За нея времето отдавна е изгубило линейната насоченост, по магистралата на историята вече няма упътващи знаци, предупредителни светлини, указания за посоката. Маминка има свободата да се да се движи накъдето поиска или да сменя платната. Може и да спре точно по средата на пътя и да откаже да се движи, да откаже да върви напред тъй като в живота ѝ вече не съществува понятие като „напред", съществува само постоянното повторение на откъслечни мигове.
Напоследък я спохождат детски спомени, толкова ярки, сякаш се случват тук и сега. Ето я — осемгодишно синеоко и русо момиченце, в — Солун заедно с майка ѝ, двете оплакват тихо баща ѝ, загинал в Балкан— ските войни, после тя вижда себе си в Истанбул, краят на октомври е — обявяват съвременната Турска република. Знамена. Маминка вижда много знамена, червени и бели, полумесец и звезда, които плющят на вятъра като току-що изпрани дрехи. Зад знамената изникват лицето на Ръза Селим, гъстата му брада и големите сериозни очи. След това Маминка вижда себе си като млада жена — седи на пианото „Бентли" и свири весели мелодии на представителните си гости.
В стаичката точно над Маминка спи леля Джеврийе. Мъчи я кошмарът, който през последните години е сънувала безброй пъти. Отново е ученичка и седи в класна стая, облечена е в грозна пепеляво— сива униформа. Учителката я вика на дъската, за да я изпита устно. Леля Джеврийе плува в пот и тръгва неуверено, с отмалели крака. Въпросите, които ѝ задават, са лишени от всякакъв смисъл. Тя установява, че всъщност не е завършила гимназия. Някъде в документите има грешка и се налага да мине изпит по този предмет, за да ѝ дадат диплома и да стане учителка. Всеки път се буди точно на една и съща сцена. Учителката вади дневника и с червена химикалка пише срещу името Джеврийе огромна червена двойка.
Това е кошмарът, който сънува през последните десет години, откакто загуби съпруга си. Той бе лежал в затвора за подкуп, обвинение, в което леля Джеврийе отказваше да повярва. Само месец преди да го пуснат на свобода, бе починал, докато гледал сбиване, бил убит от някакъв глупав електрически кабел. Леля Джеврийе виждаше тази сцена отново и отново и си представяше извършителя (все трябва да има извършител), сложил там кабела и погубил съпруга ѝ. Сънуваше как чака на портала пред затвора. Оттам нататък сценарият се менеше всеки път. Понякога леля Джеврийе издебваше убиеца, за да го заплюе в лицето веднага щом го пуснат от затвора, друг път го наблюдаваше от разстояние, случваше се и да го застреля, веднага щом излезеше на светло.
След като изгубила съпруга си, леля Джеврийе продала къщата и се е присъединила към другите дъщери, приели да живеят под един покрив. Първите месеци там единственото, което правела, било да лее сълзи. Започвала деня, като разглеждала снимките на съпруга си, говорела им, хлипала над всяка, само за да завърши деня, уморена от толкова много скръб. Очите ѝ — подпухнали торбички с червена мъка, носът ѝ — на люспи от многото бърсане — такова било състоянието ѝ докато една сутрин тя не се е прибрала от гробищата и не е видяла, че старите фотографии ги няма.