Леля Зелиха всмуква замислено от тютюневия дим, задържа го за миг и го издишва рязко и ядосано. Ако приемем, че има Аллах и Той знае толкова много, защо не прави нищо с това Свое познание? Защо допуска да става, каквото става? Не, леля Зелиха е преизпълнена с решимост — няма да се поддаде на религията. Живяла е като агностичка и ще си умре такава. Искрена и чиста в богохулството си. Ако наистина някъде има Аллах, Той би трябвало да оцени чистосърдечното ѝ отричане, прилягащо само на малцина избрани, което тя продължава да спазва, вместо да се поддаде на сладките приказки и молби на самовлюбените религиозни фанатици, които се срещат навсякъде.
В стаята в другия край на втория етаж е леля Бану. Тя също е будна в този час. Третият буден в дома на Казанджъ. Тази сутрин в нея има нещо необичайно. Пребледняла е и големите ѝ кафеникавосиви очи шарят тревожно. Отсреща има огледало. Леля Бану се оглежда и вижда преждевременно състарена жена. За пръв път от години ѝ е мъчно за съпруга ѝ — за съпруга, от когото си е отишла, без обаче да го изостави напълно.
Той е добър човек и заслужава по-свястна жена. Никога не се е държал зле с нея, никога не ѝ е казвал и една-едничка лоша дума, но след като леля Бану изгуби двамата си синове, тя вече не издържаше да живее при него. От време на време ходи в предишния си дом като чужд човек, който познава къщата до най-малките подробности от дежавю. По пътя винаги купува сушени кайсии, любимите на мъжа ѝ. След като отиде, почиства малко, зашива някое и друго копче, готви — все любимите неща на мъжа си, и подрежда. Не че има много за подреждане — мъжът ѝ поддържа къщата в ред. Докато леля Бану върши къщната работа, той я наблюдава съсредоточено.
В края на деня винаги пита:
— Ще останеш ли?
Отговорът ѝ никога не се променя. _ Днес не.
Преди да си тръгне, тя добавя:
В хладилника има храна, не забравяй да притоплиш супата, до два дни да изядеш пилакито, иначе ще се развали. Не забравяй да полееш теменужките, смених им мястото при прозореца.
Той кима и мълви тихо, сякаш на себе си:
— Не се притеснявай. Знам как да се грижа за себе си. И благодаря за кайсиите…
След това леля Бану се връща в дома на Казанджъ. И така ден след ден, година след година.
Тази нощ жената в огледалото изглежда стара. Леля Бану открай време смята, че бързото състаряване е цена, която трябва да плати за своята професия. Повечето хора остаряват постепенно с годините, това обаче не важи за ясновидките. Те остаряват с всеки нов разказ. Стига да беше поискала, леля Бану можеше да помоли за някаква отплата. Точно както не бе молила джина за материални блага, така не беше молила и за физическа красота. Някой ден може и да го направи. Дотук Аллах ѝ е давал сили да се справя, без да иска повече. Днес обаче леля Бану смята да поиска още нещо.
Аллах, дай ми знанието, понеже не мога да устоя на порива да узная, но ми дай и силата да понеса това познание. Амин.
Тя вади от едно чекмедже нефритена броеница и гали зърната.
— Добре тогава, готова съм, да почваме. И Аллах да ми е на помощ!
Докато клати крака от полицата с газеника, Госпожа Сладката се въси — не е особено щастлива от ролята на наблюдател, в която изведнъж се е озовала, не е щастлива и заради нещата, на които ще стане свидетелка след малко в тази стая. През това време Господин Горчивия се усмихва горчиво, единственият начин, по който знае да се усмихва. Доволен е. Най-после леля Бану е убедена. Убедена не от джинската заповед на Господин Горчивия, а от собственото си любопитство на обикновена простосмъртна. Не бе устояла на порива да узнае. На отколешния порив за повече знания… Кой ли всъщност би могъл да му устои? Сега леля Бану и Господин Горчивия ще се върнат заедно назад времето. От 2005 в 1915 година. Пътешествието изглежда дълго, но в години на гюлябани това са само няколко крачки.
Пред огледалото, между джина и господарката му, има сребърна купа със светена вода от Мека. В сребърната купа има посребрена вода, а във водата има разказ, и той посребрен.