Ованес Стамбулян уважаваше най-много мнението на жена си. Тя имаше изискан вкус за книги и изобразително изкуство. Благодарение на гостоприемството ѝ белосаният конак край Босфора още преди години се бе утвърдил като средище на интелектуалци и художници и беше посещаван от литератори — някои известни писатели, други решени да се утвърдят. Идваха да похапнат и да пийнат, да четат, да размишляват и да обсъждат разгорещено творбите на другите и още по-разгорещено — своите.
След като летял дълго, Малкия Изгубен Гълъб се уморил и ожаднял и кацнал на отрупан със сняг клон, който принадлежал на нарово дърво, готово да разцъфне. Гълъбът напълнил малката си човчица със сняг и щом утолил жаждата си, започнал да рони сълзи за своите близки.
— Не плачи, малък гълъбе — рекъл му нарът. — Нека ти разкажа една приказка. Приказката за един малък изгубен гълъб.
Ованес Стамбулян спря — така и не разбра какво го е разсеяло. Въздъхна отчаяно за своя собствена изненада. От час-час и нещо съзнанието му се бе отърсило от всякакви мрачни мисли. Ованес Стамбулян не проумяваше защо дълбоко в себе си е така притеснен, сякаш умът му действаше сам и обмисляше какви ли не безименни тревоги. Каквато и да беше причината за тези притеснения, той трябваше да се изтръгне от вцепенението. Това беше последната глава, последната приказка. Трябваше да бъде добра. Ованес Стамбулян стисна устни и продължи да пише.
— Но ти говориш за мен. Аз съм този гълъб — изгукал учуден Малкия Изгубен Гълъб.
— Така ли? — попитал нарът, макар че изобщо не проличало да е изненадан. — В такъв случай чуй приказката за себе си… Не искаш ли да узнаеш какво те чака в бъдеще?
— Само ако е щастливо — отвърнал Малкия Изгубен Гълъб. — Не искам да узнавам, ако ще е тъжно.
Изневиделица застиналият въздух бе раздран от звук на счупено стъкло. Ованес Стамбулян трепна на стола, спря да пише и инстинктивно се извърна към прозореца, целият в слух, застинал. Дълго не чу нищо освен воя на вятъра. Колкото и да бе странно, тишината му се стори по-зловеща от онзи необичаен звук. В нощта бе надвиснала призрачна застиналост, а вятърът навън ревеше и ревеше, сякаш пренасяше гнева на Бога, разярен по причина, която простосмъртните не знаят. В противовес на вятъра, който шибаше стените вън, тук, в къщата, беше изключително тихо. Ованес Стамбулян се почувства толкова напрегнат от необичайното затишие, че почти му олекна, когато чу отдолу звуци. Някой претича от единия до другия край на къщата, а после обратно — уплашени припрени стъпки, сякаш човекът бягаше от нещо или някого.
Сигурно е Ервант — каза си Ованес Стамбулян, а в очите му се прокрадна нова грижа, загледа замислено и с уплаха. Най-големият му син Ервант открай време беше палав и шумен, напоследък обаче своенравието му бе прекрачило всякакви граници. Истината бе, че Ованес Стамбулян изпитваше угризения на съвестта, задето не прекарва достатъчно време с него. Момчето очевидно копнееше за баща си. В сравнение с него трите други деца, две момчета и едно момиче, бяха много кротки, сякаш трескавата енергия на най-големия брат им действаше приспивателно. Двете по-малки момчета бяха с три години разлика, но еднакво послушни. После идваше най-малкото от децата, единственото момиче в семейството — мъничката Шушан.
Не се притеснявай, малко пиле — усмихнал се нарът и отърсил клоните си от снега. — Приказката, която ще ти разкажа, щастлив край.
Долу в коридора стъпките се умножиха тревожно. Сега вече сякаш имаше десетина Ервантовци, които тичат непослушно от единия до другия край, блъскат и удрят по пода. Но сред трясъците, съвсем изведнъж, на Ованес Стамбулян му се стори, че чува глас, толкова неочакван и рязък, че беше трудно да е сигурен — суров и пресипнал, екнал за стотна от секундата. Толкоз. После пак се спусна тишина, сякаш всичко е било плод на неговото въображение.
Обикновено щеше веднага да изтича от стаята, за да провери дали всичко е наред. Но днес не бе обикновена вечер. Не искаше да го безпокоят, не и сега, не и когато бе напът да приключи своя труд от последните осемнайсет месеца. Ованес се сгърчи от тревога като гмуркач, който след като се е спуснал твърде надълбоко, не може да накара тялото си да заплува отново към повърхността. Водовъртежът на писането беше бездънен и всепоглъщащ, но и определено съблазнителен. Думите подскачаха напред-назад по твърдата хартия и го молеха да доведе докрай тази последна приказка и да ги съпроводи към дългоочакваната им съдба.