— Добре тогава — изгука Малкия Изгубен Гълъб. — Разкажи ми приказката за Малкия Изгубен Гълъб. Но те предупреждавам, чуя ли нещо тъжно, разпервам криле и отлитам..
Ованес Стамбулян знаеше какво ще отговори нарът и как ще започне последната приказка, но преди да успее да го запише на хартията, някъде нещо падна на пода и се разби на парчета. Сред трясъка долови хлип — и макар да беше кратък и глух, — той в миг разпозна плача на жена си. Изправи се рязко на крака, сега вече напълно изтръгнат от бездната на своето писане, и изскочи на повърхността като мъртва риба.
* * *
Докато тичаше стремглаво към стълбите, си спомни как днес сутринта се бе спречкал с Киркор Агопян, прочут адвокат и член на Османското народно събрание.
— Времената са лоши, много лоши. Приготви се за най-страшното — бе първото, което промърмори Киркор, когато двамата се засякоха в бръснарницата. — Първо, мобилизираха арменци. „Не сме ли всички равни, не сме ли всички османци? — заявиха. — Мюсюлмани и немюсюлмани, всички се бием рамо до рамо с врага!" После обаче иззеха оръжието на арменските войници, сякаш не друг, а те са врагът. След това пък събраха арменците в трудовашки батальони. А сега, друже мой, са плъзнали слухове… Според някои се задавало най-страшното.
Макар и искрено загрижен, Ованес Стамбулян не беше особено разтърсен от новината. Самият той бе твърде стар, за да го мобилизират, момчетата пък бяха твърде малки. Единственият, който можеше да получи призовка, беше по-малкият му шурей Левон. Но по време на Балканските войни бе освободен като „неподлежащ на повинност", като всички мъже, глави на семейство. Нищо чудно обаче старото османско правило да се промени. Днес човек не можеше да бъде сигурен. В началото на Първата световна война бяха обявили, че ще мобилизират само наскоро навършилите двайсет, но след като бойните действия набраха скорост, призовки започнаха да получават и мъжете, станали на трийсет, после и онези, прехвърлили четирийсетте.
Битките не бяха за Ованес Стамбулян. Както и тежкият физически труд. Той обичаше поезията. Обичаше думите и усещаше върху езика и устните си всяка буква в арменската азбука. След дълъг размисъл бе стигнал до извода, че арменската общност се нуждае най-много не от оръжие, както твърдяха някои революционери, а от книги, от още и още книги. Въпреки че след началото на Танзимата бяха създадени нови училища, те изпитваха остра нужда от по-свободомислещи и образовани учители и от по-добри учебници. След революцията от 1908 година бе отбелязан известен напредък. Арменското население беше подкрепило младотурците с надеждата, че те ще се отнасят справедливо и почтено с немюсюлманите. В своето възвание младотурците бяха заявили:
Всеки гражданин ще се радва на пълна свобода и равенство. без оглед на националната и верската принадлежност, и ще има същите задължения. Като равни пред закона по отношение на правата и задълженията към държавата, всички османци могат да заемат държавни длъжности според своите способности и образование.
Вярно, те не бяха спазили дадената дума и бяха изоставили мултинационалния османизъм в полза на туркизма, европейските държави обаче държаха империята под око и със сигурност щяха да се намесят, ако се случеше нещо лошо. Ованес Стамбулян смяташе, че при сегашните обстоятелства не радикализмът, а османизмът е най-добър за арменците. От векове турци, гърци и арменци живееха заедно и намираха начин да не нарушават мирното съвместно съществуване.
— Нищо не разбираш — тросна се вбесен Киркор Агопян. — Живееш своите приказки!
Ованес Стамбулян не го беше виждал никога толкова неспокоен и войнствено настроен. Но пак не се съгласи.
— Не мисля, че националната ревност ще ни помогне — възрази той почти през шепот.
Беше убеден, че ревностният национализъм няма да постигне нищо, освен да замени едните злочестини с други, и неминуемо ще навреди на онеправданите и угнетените. Накрая малцинствата се откъсваха от по-голямата общност на солена цена, колкото да създадат свои си потисници. Национализмът не правеше друго, освен да подхранва потисниците. Вместо да те потиска някой от друга народност, накрая те потиска твой сънародник.
— Национална ревност ли! — Лицето на Киркор Агопян се превърна в свъсена маска. — От много анадолски градове пристигат новини. Толкова ли не си чул за случилото се в Адана? Нахлуват в домове на арменци, уж че търсят оръжие, а после ги плячкосват. Толкова ли не разбираш? Всички арменци ще бъдем изпратени в заточение. Всички до последния! А ти предаваш собствения си народ.