Известно време Ованес Стамбулян мълча, като дъвчеше краищата на мустаците си. Стене промълви бавно, но уверено:
— Ние — евреи, християни, мюсюлмани, трябва да работим заедно. Векове наред сме под шапката на една империя. През цялото време сме живели заедно, макар и не като равни. Сега можем да постигнем справедливост и равноправие за всички, да преобразим заедно цялата империя.
Точно тогава Киркор Агопян изрече онези мрачни думи, а лицето му помръкна съвсем:
— Събуди се, друже мой, вече не сме заедно. Отвори ли се веднъж нарът, разпилеят ли се в различни посоки зрънцата му, няма как да ги събереш отново.
Сега, докато стоеше вцепенен в горния край на стълбището и слушаше зловещата тишина в къщата, Ованес Стамбулян неволно си представи този образ — отворения нар, червен и тъжен. С видима паника повика жена си:
— Армануш! Къде си, Армануш!
Сигурно всички са в кухнята — помисли си той и забърза към долния етаж.
След избухването на Първата световна война беше обявена всеобща мобилизация. Макар че всички в Истанбул говореха за нея, тя се почувства най-силно в малките градчета. По улиците минаваха да бият тъпани, отново и отново ехтеше: Сеферберликтир! Сеферберликтир![43] Тогава мнозина млади арменски мъже получиха призовки. Над триста хиляди. В началото на всички тези войници беше раздадено оръжие, точно както на връстниците им мюсюлмани. Скоро обаче им го поискаха обратно. За разлика от войниците мюсюлмани арменците бяха отведени в специални трудовашки батальони. Всички мълвяха, че решението е взето не от друг, а лично от Енвер паша: „Трябва ни работна ръка, която да прокарва пътища за войниците" — бе оповестил той.
После обаче започнаха да пристигат страшни вести, този път за самите трудовашки батальони. Хората разправяха, че всички арменци били впрегнати в тежък физически труд — да правят пътища, макар че някои си били платили бедел[44] и би трябвало да ги освободят от повинност. Били откарани да прокопават пътища, но това било претекст, всъщност ги карали да дълбаят ровове, достатъчно дълбоки и широки, за да… Мълвеше се, че арменците били погребвани в същите трапове, които били принуждавани да изравят.
— Турските власти обявиха, че арменците ще боядисват великденските яйца със собствената си кръв! — ето какво заяви Киркор Агопян, преди да си тръгне от бръснарницата.
Ованес Стамбулян не вярваше особено на тези слухове. Но признаваше, че времената са тежки.
Долу на първия етаж отново повика по име жена си и въздъхна, след като не получи отговор. Излезе на вътрешния двор и докато минаваше покрай дългата черешова маса, където при меко време закусваха, в съзнанието му изникна нова сцена от „Малкия Изгубен Гълъб".
— Чуй тогава приказката за тебе — рече нарът и тръсна няколко от клоните си, отърсвайки остатъците от снежеца. — Имало едно време, когато Божиите твари нямали чет, точно като зрънцата пшеница, и било грях да говориш много.
— Но защо? — изгукал Малкия Изгубен Гълъб. — Защо е било грях уговориш много?
Вратата на кухнята беше затворена. Нещо необичайно за това време на деня — там Армануш би трябвало да се труди заедно с Мари, тяхната прислужница от пет години, и децата, струпани около тях. Никога не затваряха вратата.
Ованес Стамбулян се пресегна към дръжката на старата дървена врата, но още преди да я е натиснал, тя се отвори отвътре и той застана лице в лице с турски войник, сержант. Двамата се стъписаха толкова, че една минута стояха и се гледаха смаяни. Пръв от вцепенението излезе сержантът. Той отстъпи назад и огледа другия мъж от глава до пети. Беше цяла канара и лицето му сигурно щеше да изглежда гладко и младежко, ако не бе суровият му поглед.
— Какво става тук? — възкликна Ованес Стамбулян.
Зърна жена си, децата и Мари, бяха ги строили един до друг като наказани малчугани при стената в дъното.
— Имаме заповед да претърсим къщата — обясни сержантът.
В гласа му не се долавяше враждебност, но нямаше и състрадание. Сержантът говореше така, сякаш е уморен и по каквато и причина да е дошъл тук, иска да приключи час по-скоро и да си ходи.
— Бихте ли ни показали как да стигнем в кабинета ви?
Отидоха в дъното на къщата и тръгнаха с тежка крачка по огромното вито стълбище: отпред вървеше Ованес Стамбулян, а зад него — сержантът и войниците. След като се качиха в кабинета, войниците се заеха с претърсването — всеки оглеждаше сантиметър по сантиметър по някой от мебелите, както земните пчели обикалят и смучат от меда по цветята в полето. Тършуваха из шкафове и чекмеджета, по всички лавици на библиотеката, заела цялата стена. Прелистваха стотиците томове с надеждата да открият пъхнати вътре документи, взираха се в любимите книги на Ованес Стамбулян, като се започне от „Цветя на злото" на Бодлер и „Химери" на Жерар дьо Нервал и се стигне до "Нощите" на Алфред дьо Мюсе и „Клетниците" и „Парижката света Богородица" на Юго. Докато един войник — здравеняк с мънистени очи преглеждаше подозрително „За обществения договор" на Русо, Ованес Стамбулян се замисли неволно върху откъсите, в които мъжът с взираше, без всъщност да ги вижда: