Човек се ражда свободен, но навсякъде е в окови. Всъщност разликата е, че дивакът живее вътре в себе си, докато общественият човек живее извън себе си и може да живее само в мнението на другите, затова сякаш получава усещането за собственото си битие единствено от преценката на другите за него.
След като приключиха с книгите, те се заеха да преглеждат едно по едно чекмеджетата на ореховото писалище. Точно тогава един от войниците зърна златната брошка отгоре. Подаде я на сержанта, който взе мъничкия нар, претегли го върху дланта си, завъртя го във въздуха, за да види по-добре рубините вътре, а после я връчи с усмивка на Ованес Стамбулян.
— Не е хубаво да държите такива скъпоценности на открито. Приберете я — каза сержантът вежливо и възпитано.
— Да, благодаря. Подарък е за жена ми — отвърна той тихо.
Сержантът му се усмихна съзаклятнически, като мъж на мъж. Но сърдечността върху лицето му бързо се смени с намръщване и когато заговори отново, гласът му вече не беше толкова благ.
— Кажете ми какво пише тук — подкани сержантът, като сочеше книжата — всички на арменската азбука, — които бе намерил в едно чекмедже.
Ованес Стамбулян веднага позна стихотворението — беше го написал веднъж, когато се бе разболял и бе вдигнал висока температура. Някъде миналата есен. Цели три дни не стана от леглото, не можеше дори да се помръдне, трепереше и в същото време се потеше, като че ли тялото му се бе превърнало в продънена бъчва с вода. През цялото време Армануш не се отдели от леглото на мъжа си: слагаше му на челото натопени в оцет студени кърпи и му разтриваше гърдите с кубчета лед. После, в края на третия ден, когато температурата най-после спадна, Ованес Стамбулян бе осенен от стихотворението и го посрещна като отплата за своите страдания. Изобщо не беше религиозен, но пък непоклатимо вярваше в небесната отплата, която според него толкова имаше мащабни проявления, колкото ни се даваше чрез малки знаци и дарове като този.
— Прочетете го! — побутна листите сержантът.
Ованес Стамбулян си сложи очилата и прочете с треперещ глас първите редове:
Плаче детето насън, без да знае защо,
стон надава сподавен, изпълнен с копнеж,
и няма кой да го утеши,
така и аз за теб бленувам…
— Това е поезия — ревна сержантът, като натърти на последната дума с интонация, прозвучала като разочарование.
— Да — кимна Ованес Стамбулян, макар и да не бе сигурен дали това е добре, или зле.
Но пламъчето, което видя в очите на сержанта, не му се стори чак толкова враждебно. Стихотворението може би му беше харесало. Може би щеше да си тръгне и да отведе със себе си войниците.
— О-ва-нес Стам-бу-лян — промърмори сержантът, като заваляше думите. — Ерудит сте, човек с познания. Много известен и уважаван. Защо изтънчен човек като вас е влязъл в заговор с презрени бунтовници?
Ованес Стамбулян вдигна от листа тъмни очи и примига в недоумение. Не знаеше какво да каже в своя защита, защото нямаше представа в какво го обвиняват.
— Арменските бунтовници… Те четат стиховете ви, а после се опълчват срещу османския султан — заяви сержантът, като сбърчи замислен чело. — Подтиквате ги към метеж.
Изведнъж Ованес Стамбулян схвана в какво го обвиняват и колко сериозно е положението.
— Господин офицер — подхвана той и се вторачи в сержанта, сякаш от страх, че ако не задържи погледа му, единственият мост, по който дамата общуват, ще се разпадне завинаги, сержантът също се втренчи в него. — Вие самият сте образован човек и ще разберете колко сложно е положението ми. Стиховете са отглас от моето въображение. Аз ги пиша и ги издавам, но със сигурност нямам власт над това, кой и с какви намерения ги чете.
Сержантът се замисли и за пука пръстите си, като ги сгъваше един по един. Сетне се прокашля, сякаш за да наблегне колко важно е онова, което ще каже.