— Напълно разбирам дилемата. Но все пак имате власт над думите си. Нали вие ги пишете. Вие сте поетът…
В отчаяно усилие да притъпи онова, което се превръщаше в съвсем истинска паника, Ованес Стамбулян огледа стаята и очите му срещнаха очите на най-големия му син, който стоеше на вратата и надзърташе вътре. Кога ли се беше измъкнал от кухнята? Откога ги наблюдаваше? Момчето беше поруменяло от гняв към войниците. Но нещо в изражението му издаваше много повече от това. Младото лице на Ервант изглеждаше странно невъзмутимо и някак мъдро. Ованес Стамбулян се усмихна на сина си в опит да го убеди, че всичко е наред, а после му показа с ръка да се връща при майка си. Но Ервант не се помръдна.
— Опасявам се, че се налага да дойдете с нас — заяви сержантът.
— Не мога — възрази неволно Ованес Стамбулян, после обаче си даде сметка колко окаяно е извинението, което се кани да даде: Тази вечер трябва да завърша книгата… Последната глава… Вместо това поиска разрешение да говори с жена си.
Последното, което се вряза в паметта му, преди да го отведат, бе лицето ѝ — с разширени зеници и обезкръвени устни. Но Армануш не плачеше, нито изглеждаше в шок. Просто изглеждаше ужасно уморена, сякаш стоенето на вратата я бе оставило без капчица сили. Ованес Стамбулян изгаряше от желание да я хване за ръце, да я притисне силно до себе си, да ѝ прошепне да бъде силна, винаги силна заради децата им — родените и онова, което беше в утробата ѝ. Армануш беше бременна в четвъртия месец.
Чак след като го изтикаха през входната врата на тъмната улица, с войници от двете страни, Ованес Стамбулян се сети, че е забравил да даде на жена си подаръка. Бръкна в джобовете си и с облекчение видя, че не напипва златния нар. Беше го оставил вкъщи, в едно от чекмеджетата на писалището. Усмихна се леко при мисълта колко щеше се зарадва Армануш, когато го намери там.
* * *
Веднага щом войниците си тръгнаха, се чуха забързани стъпки, отекнали на прага. Беше дошла съседката им — туркиня. Пълничка, блага по нрав жена, обикновено винаги весела — но не и сега. При вида на ужасеното ѝ лице, Армануш се изтръгна от унеса и си позволи да се уплаши. Тя притегли към себе си Ервант и прошепна с разтреперани устни:
— Върви, синко, у вуйчо си Левон… Кажи му да дойде незабавно. Кажи му какво се е случило.
Къщата на вуйчо Левон беше наблизо, на ъгъла на пазарния площад. Той живееше сам в скромна двуетажна сграда с първи етаж, който му служеше за работилница. Бяха му отказали ръката на красива арменка, която бе обичал на младини и която вероятно обичаше и досега, и той беше избрал да не се задомява, прекара годините след това в усилен труд в работилницата, прочута с качеството на своите изделия. Вуйчо Левон беше казанджия и произвеждаше най-хубавите казани в цялата империя.
Вече на улицата, Ервант направи няколко крачки към къщата на вуйчо си Левон, после обаче се рязко спря, обърна се в обратната посока — посоката, в която бяха отвели баща му, и се затича. Обиколи улицата от единия до другия край, но от баща му нямаше и следа. Нищо. Никой. Турските войници и баща му сякаш бяха изчезнали вдън земя.
Малко след това той вече беше в къщата на вуйчо си Левон, на втория етаж обаче също нямаше никого. Почука на вратата на работилницата с надеждата, че е там. Не беше нещо необичайно вуйчо Левон да се труди до късно. Но му отвори чиракът Ръза Селим — кротко, прилежно турче с кожа, бяла като порцелан, и с гарвановочерна къдрава коса, която се виеше необуздано над и около главата му.
— Къде е вуйчо? — попита Ервант.
— Майстора Левон го няма — отвърна задавено Ръза Селим, сякаш на гърлото му беше заседнала буца. — Войниците дойдоха и го отведоха този следобед.
Още щом изрече зловещите думи, Ръза Селим даде воля на сълзите, които сдържаше. Беше сирак и от шест години вуйчо Левон му беше като баща. — Не знам какво да правя — допълни той. — Чакам…
На връщаше Ервант тичаше по стръмните, криволичещи като змийче улици на изток и на запад — търсеше някакъв, какъвто и да е знак за надежда. Мина покрай празни кафенета, мръсни площади, порутени къщи, от които се носеше миризма на тюрлюгювеч и плачът на бебета. Единственият признак на живот беше кафеникаво котенце, което мяукаше измъчено при мръсната канавка и се лижеше по коремчето, където плътта зееше отворена и около дълбока подута рана се беше спекла кръв.
След години, всеки път, когато си мислеше за баща си, Ервант щеше да си спомня това коте, сам-само на тъмната безлюдна улица. Дори в Сивас, в малкото селце Пиркиник, където живееха арменци униати и където заедно с дядо му и баба му щяха да потърсят убежище колкото една нощ да бъдат прокудени от войниците, нахълтали в къщата; дори след като се озова сред хилядите изтощени прегладнели арменци, които вървяха и вървяха, охранявани от войници на коне; дори докато стъпваше по дългия дебел килим от кал, бълвоч, кръв и изпражнения; дори когато не знаеше как да накара сестричката си Шушан да спре да плаче и после един ден изпусна ръката и за стотна от секундата и я изгуби от поглед в суматохата; дори докато гледаше как краката на майка му отичат на два сини плондира от болка, изпъстрени с морави вени и кръв; дори когато тя издъхна — притихнала и лека като сухо върбово листо, вдигнато от извилия се на вихрушка вятър; дори когато видя покрай пътя издутите вмирисани трупове и пълните с дим и огън конюшни; дори когато не му остана нищо за ядене и с братята му пасяха трева като овцете в сирийската пустиня; дори когато бяха спасени от американски мисионери, тръгнали да събират осиротелите арменчета, загубили се по пътя на изгнанието; дори след като ги отведоха обратно в Американския колеж в Сивас, превърнат в приют, и оттам ги пратиха в Америка; дори години по-късно, когато най— после бе успял да намери малката си сестричка Шушан в Истанбул и да я отведе в Сан Франциско; дори след многото щастливи обеди между деца и внуци — това котенце остана дълбоко запечатано в съзнанието му.