— Стига толкова! — леля Бану пак върна кърпата върху сребърната купа и изгледа с пронизващ поглед джина.
— Щом искаш, господарко — промърмори Господин Горчивия. — Но пропусна най-важната част от историята. Ако решиш да я чуеш, само ми кажи, защото гюлябани знаят всичко. Разправих ти миналото на Шушан, навремето малко момиченце, а сега баба на Армануш. Разправих ти неща, които гостенката ти не знае. Ще ѝ кажеш ли? Не смяташ ли, че тя има право да знае?
Леля Бану продължи да мълчи. Дали някога щеше да разкаже на Армануш онова, което е научила днес? Дори и да искаше, как щеше да ѝ обясни, че е видяла историята на семейството ѝ в пълна с вода сребърна купа, че ѝ е била показана от гюлябани, най-страшния от джиновете? Щеше ли Армануш да ѝ повярва? Пък и да повярваше, не беше ли по-добре момичето да не научава никога тези скръбни подробности?
Леля Бану се извърна към Госпожа Сладката за утеха. Но вместо отговор получи от добронамерения джин само свенлива усмивка, а короната на главата на Госпожа Сладката потрепери в оттенъците на лилаво, розово и мораво. Заедно с короната на джина припламна и наболял въпрос: наистина ли беше добре за хората да научават повече за своето минало? А след това още и още… Или бе за предпочитане да знаят възможно най-малко от миналото и дори да забравят оскъдните парченца, които са запомнили?
* * *
Вече се е зазорило. Само на хвърлей от тайнствения праг между нощ и ден. Единствено по това време на деня е още достатъчно рано. че да се надяваш да сбъднеш мечтите си, но и твърде късно да сънуваш, земята на Морфей вече е отлетяла далеч.
Окото на Аллах е всемогъщо и всеведущо, око, което не се затваря никога и дори не мига Но пак никой не може да каже със сигурност дали Земята е точно толкова всевиждана. Ако това е сцена, на която пред Вселенския Взор се играят спектакъл след спектакъл, може би има антракти, когато завесата е спусната и сребърната купа е покрита с прозрачна забрадка.
Истанбул ври и кипи със своите десет милиона живота. Той е отворена книга с десет милиона забъркани вътре истории. Истанбул се буди от тревожния си сън, готов за хаоса на най-натоварените часове. Оттук нататък има прекалено много молитви, на които да се отговори, прекалено много богохулства, които да бъдат забелязани, и прекалено много грешници, както и прекалено много непорочни, над които да се бди.
В Истанбул вече е сутрин.
XIII
Сушени смокини
В пъстрото ветрило на месеците през годината всеки месец си знае към кое годишно време се числи и се държи подобаващо, всеки месец освен един — март.
И душевно, и физически март е най-неуравновесен в Истанбул. Може да реши, че е пролетен месец, топъл и дъхав, а на другия ден да размисли и да се превърне в зима — с мразовити ветрове и суграшица навсякъде. Днес, деветнайсети март, беше необичайно слънчева събота с температура, много по-висока от средната за това време на годината. Докато вървяха по широкия, брулен от вятъра път от Ортакьой към площад „Таксим", Ася и Армануш си съблякоха пуловерите. Ася беше в дълга пъстра рокля, ръчноизрисувана в нюанси на бежово и карамеленокафяво. Беше окичена с няколко реда гердани и гривни, които подрънкваха при всяка нейна крачка. Армануш пък бе вярна на стила си В дънки и свободно падаща тениска с надпис УНИВЕРСИТЕТ НА АРИЗОНА отгоре, в бледорозов цвят като балетни палци. Бяха тръгнали към ателието за татуировки.
— Много се радвам, че най-после ще се запознаеш с Арам — грейна Ася, докато местеше платнената чанта от едното на другото си рамо. — Прекрасен човек е.
— Чувала съм да го споменаваш и друг път, но нямам представа кой е.
О, той е… — Ася замълча и затърси точната дума на английска „Гадже" звучеше твърде лековато за обстоятелствата, „съпруг" не беше вярно, „бъдещ съпруг" не звучеше правдоподобно. „Годеник" изглеждаше по-подходящо, но истината бе, че двамата не бяха сгодени официално. — Той е мъжът в живота на леля Зелиха.
На отсрещния тротоар, под изящна арка от османско време, забелязаха две циганчета — едното вадеше от боклукчийските кофи консервни кутии, а после ги мяташе в разнебитена каруца. Другото хлапе седеше в края на каруцата и редеше кутиите, като правеше всичко по силите си да се преструва на много заето, а всъщност само се приличаше на слънце. Какъв идиличен живот — помисли си Ася. Би дала всичко, само и само да си разменят местата с малчугана в каруцата. Първо щеше да отиде и да купи най-вялия кон, който успее да намери. После всеки ден щеше да обикаля с впрегнатата в него каруца по стръмните улици на Истанбул и да събира разни неща. Най-чистосърдечно щеше да трупа в каруцата най-непривлекателните вещи от човешкия живот, да прегръща остатъците, гниещи под лъскавата му повърхност. Имаше чувството, че хората, които събират боклуци в Истанбул, вероятно изобщо не живеят така напрегнато, както тя и приятелите ѝ от кафене „Кундера".