Ако станеше събирач на отпадъци, щеше да си кръстосва из града и да си свирука парчета на Джони Кеш, докато дъхавият бриз гали косата и слънцето топли костите ѝ. Ако някой дръзнеше да наруши блажената ѝ хармония, Ася щеше да го заплаши с гигантския си цигански клан, в който вероятно всички ще са престъпници с влезли в сила присъди. Тя стигна до заключението, че колкото и притеснителна да е беднотията, стига да не е зима, сигурно е забавно да ровиш из боклукчийските кофи. Реши да го запомни, в случай че не измисли по-интересна професия, след като завърши университета. После си засвирука и чак след като стигна края на куплета, забеляза, че Армануш още чака по-подробен отговор на въпроса, който бе задала преди няколко минути.
— А, да, леля Зелиха и Арам се срещат Аллах знае откога. Предполагам, че ми е нещо като втори баща или, ако трябва да съм последователна, би следвало да кажа втори вуйчо… Както и да е.
— Защо не се женят?
— Да се женят ли? — Ася изплю думите сякаш бяха храна, заседнала между зъбите ѝ.
Вече минаваха покрай събирачите на консервни кутии и след като се вгледа по-отблизо в кумирите си, Ася забеляза, че не са момчета, а момичета. Това и хареса още повече. Ето още една причина тръгне да рови по боклукчийските кофи — да заличи границите между половете. Тя пъхна между устните си цигара, но вместо да я запали момент засмука края, сякаш беше от шоколадовите цигари с обвивка която става за ядене. После разкри една своя съкровена мисъл:
— Всъщност съм сигурна, че Арам няма нищо против да се ожени, но леля Зелиха не иска и да чуе.
— Но защо? — полюбопитства Армануш. Точно тогава ветрецът смени посоката си и тя долови откъм морето остра миризма. В града се носеха какви ли не миризми, някои силни и неприятни, други — благоуханни и освежителни. Почти всяка миризма напомняше на Армануш за някаква храна — толкова, че тя бе започнала да възприема Истанбул като нещо, което става за ядене. Беше тук от осем дни и колкото по-дълго стоеше, толкова по-многопластов и многолик изглеждаше Истанбул. Може би Армануш свикваше да е чужденка в този град, ако не и със самия град.
— Предполагам, че е заради онова, което леля Зелиха е изживяла с баща ми, който и да е той — продължи Ася. — Сигурно заради това е толкова против брака. Според мен не вярва на мъжете.
— Е, разбирам я — отвърна Армануш.
— Но не мислиш ли, че между двата пола има огромна разлика, когато става въпрос за това как се възстановяват след връзка? След като жените оцелеят от ужасен брак, любовна връзка или каквото и да е там, те като цяло избягват да се обвързват доста дълго време след това. При мъжете обаче е точно обратното — в мига, в който приключат с някоя катастрофа, започват да търсят друга. Мъжете са неспособни да бъдат сами.
Армануш кимна отсечено, въпреки че родителите ѝ не се вместваха в този модел. След развода майка ѝ се бе омъжила повторно, а баща ѝ и досега си стоеше сам. После Армануш попита:
— Този Арам… откъде е?
— Някъде оттук, като всички нас — сви рамене Ася, после обаче внезапно включи какво я питат.
Изненадана от собствената си недосетливост, запали цигарата, която смучеше, и вдиша от дима. Как изобщо не бе направила връзката. Арам произхождаше от арменски род в Истанбул. На теория си беше арменец.
И все пак в един определен смисъл той не можеше да е арменец.
нито турчин, нито от някаква друга националност. Арам можеше да е само Арам, изцяло уникален. Беше единствен представител на единствен вид. Беше чаровник, колосален романтик, преподавател по политология, който често признаваше, че е по-склонен да живее като рибар в затънтено село край Средиземно море. Беше ранимо сърце, доверчива душа, ходещо парче хаос, утопист сангвиник, който най— безотговорно даваше обещания, невероятно объркан, остроумен и почтен човек. Беше неповторим и затова Ася не го бе свързвала никога с някаква колективна идентичност. Колкото и да се изкушаваше да каже нещо в този дух, тя само отвърна:
— Всъщност е арменец.
— Така си и помислих — усмихна се леко Армануш. След пет минути вече бяха в ателието.
— Добре дошли! — възкликна леля Зелиха с леко провлачения си дрезгав глас, докато ги притискаше в обятията си.