— Сега, — измърка тя, — изчезвай!
Рижавият бавно схващаше. Отне му цяла минута да проумее, че жената, която обича, го гони навън с пищов. Голямото чучело може би загряваше, че с тези три счупени пръста вече е вън от играта. Мина още една минута, докато приведе краката си в движение. Тръгна бавно към вратата и още не вярваше, че това, което става, е истина.
Жената го следваше стъпка по стъпка. Минах пред тях да му отворя вратата.
Завъртях дръжката. Вратата се отвори навътре и ме притисна до стената.
На прага стояха Едуард Мороа и онзи, дето го фраснах по голямото чене. И двамата с патлаци.
Погледнах към Инес Алмад, озадачен какво ли ще й скимне пък сега на тая откачалка. Не беше толкова луда, колкото я мислех. Едновременно изпищя и пусна патлака на пода.
— Ах! — възкликна французинът. — Господата си тръгват? Нали може да поостанете?
Онзи с голямото чене — сега по-величествено от всякога и подпечатано с моя патлак — не беше толкова учтив.
— Назад, пиленца! — заповяда той и се наведе за пистолета, който мадамата бе изпуснала.
Все още държах бравата. Отпуснах я малко рязко, за да изтрака и да не се чуе как натискам бутона, който държи вратата отключена. Имах нужда от помощ и ако тя дойдеше, исках между мен и нея да има възможно най-малко ключалки.
После Били, Инес и моя милост се върнахме безславно в дневната. Мороа и помощникът му също имаха по нещо за спомен от боя в таксито. Едното око на французина бе насинено и затворено — истинска прелест. Дрехите му бяха раздърпани и кални. Въпреки това ги носеше наперено, барабар с бастуна, стиснат под мишницата на свободната му от пищова ръка.
Голямото чене ни държеше на мушка с двата патлака, неговия и на мацката, докато Мороа обискира мен и Били. Измъкна моето желязо и го прибра в джоба си. Били нямаше оръжие.
— Нали нямате нищо против да отстъпите назад до стената? — нареди той учтиво, като свърши с огледа.
Нямахме нищо против и отстъпихме назад. Едното ми рамо опря в пердето на прозореца. Закачих го, завъртях се леко, придърпах го към мен и открих трийсетина сантиметра от стъклото.
Ако Копелето наблюдаваше, нямаше начин да не види французина — човека, който предната вечер стреля по него. В Копелето ми беше надеждата. Входната врата на апартамента бе отключена. Ако Копелето проникнеше в сградата, което не би го затруднило, пътят му беше открит. Не знаех какво търси в тая игра, но ми се щеше да намине и се надявах да не ме разочарова. Ако всички се съберяха на едно място, каквато и да я бяха забъркали, може би щеше да лъсне, та и аз да разбера.
Междувременно гледах да съм по-далеч от прозореца. Копелето можеше да реши да ни изпрати малко олово през улицата.
Мороа гледаше Инес. Голямото чене ни държеше на мушка двамата с Били.
— Аз не comprends le anglais добре — занарежда французинът подигравателно. — Та затуй не разбрал къде ти казала, че ще срещнем, мислех, казва в Ню Орлиънс. Пък то било Сан Франциско. Много извинявам се за грешка. Съжалявам, че оставил теб да чака. Но сега аз тук. В тебе ли е мой дял?
— Не. — Тя разпери безпомощно ръце. — Копелето го взе, всичко ми задигна.
— Какво? — Усмивката на Мороа изчезна и той заряза водевилните номера. Здравото му око почервеня от яд. — Как е могъл, освен ако…
— Той ни подозираше, Едуард. — Устните й трепереха нервно.
Очите й молеха за доверие. Лъжеше.
— Проследил ме е. Щом дойдох тук, цъфна още на другия ден. Взе всичко. Страхувах се да те срещна. Нямаше да ми повярваш. Ти нали не…
— C’est incroyable! — Мороа се ядоса сериозно. — Хванах първия влак на юг след нашата… нашия спектакъл. Може ли да се е качил в същия влак, без да го видя? Non! А как иначе ще стигне до теб преди мен? Нещо ме будалкаш, ma petite Инес. Няма съмнение, че с Копелето сте комбина. Но не в Ню Орлиънс. Там не си ходила. Дошла си направо тук, в Сан Франциско!
— Едуард! — захленчи тя и вкопчи ръка в ръкава му, а с другата се хвана за гърлото, сякаш трудно вадеше думите си оттам. — Как може да мислиш така? Нашите седмици заедно в Бостън не ти ли говорят, че не е истина? Мога ли да те предам заради някого като Копелето заради когото и да било? Толкова ли ме познаваш, за такава ли ме имаш?
Биваше я за актриса. Беше пленителна, беше патетична и каквато още ви хрумне… включително и опасна.
Французинът отскубна ръкава си от нея и отстъпи крачка назад. Тънките му мустачки се изкривиха, мускулите на челюстите му изпъкнаха. Здравото око се кокореше тревожно. Успя да го омае, макар и не съвсем. Ала играта едва сега започваше.
— Не знам какво да мисля — призна си той. — Ако съм грешил… трябва първо да намеря Копелето. Тогава ще разбера всичко.