— Къде е стоката? — попита той.
Инес Алмад навлажни червените си устни с език и го погледна нежно.
— Всички сме от един дол дренки, скъпи. Всеки искаше да прибере цялата плячка за себе си. Вие с Едуард сложихте кръст на станалото. Аз с какво съм по-лоша от вас? Всичко е у мен, вярно. Но не е тук. Ще почакате ли до утре? Ще го взема и ще делим на три, както се бяхме разбрали отначало. Става ли?
— Вече не! — отряза я Копелето категорично.
— Справедливо ли е? — рече тя жално и брадичката й леко затрепери. — Каква е разликата между моето предателство и вашето? Вие…
— Не ни ги пробутвай тия! — прекъсна я Копелето. — Ние с френчето сме комбина, защото иначе няма да стигнем доникъде. Твоята е друга. Ти не ни трябваш. Така или иначе, ще вземем всичко. Ти си аут! Казвай къде е!
— Не е при мен! Не съм толкова тъпа да ги оставя тук, където лесно ще ги намерите. Имате нужда от помощта ми. Без мен не можете…
— Глупачка! Щях да се хвана, ако не те познавах! С твойта проклета лакомия не би ги скрила далеч от себе си. Но май си по-страхлива, отколкото алчна. Веднъж, ако те фрасна, ще клекнеш, няма кой да ми попречи.
Тя се сви назад от вдигнатата му ръка. Французинът побърза да се намеси.
— Дай първо да претърсим наоколо. Ако не намерим нищо, тогава ще решаваме какво да правим.
Копелето се изсмя иронично.
— Добре. Но да си знаеш — не тръгвам оттук без моя дял дори ако трябва да разкъсам тая пачавра. Щяхме да свършим по-бързо, но щом искаш, да поровим. Твоят, както там му викаш, може да ги пази тия мухльовци, докато търсим.
Захванаха се за работа. Копелето прибра револвера и извади автоматичен нож с дълго острие. Французинът отви долната част на бастуна и оттам лъсна петдесет-сантиметрова кама.
Двамата хич не си поплюваха. Започнаха от стаята, в която бяхме. Изкормиха и оглозгаха всичко до кокал. Разглобиха картините и мебелите. Измъкнаха пълнежа на тапицериите, нацепиха мокета. Отпраха тапетите. Работеха, без да бързат. Всеки внимаваше другият да не мине откъм гърба му. На Копелето му бе по-трудно — трябваше да се пази и от Голямото чене.
След като изтърбушиха дневната, минаха в съседната стая и зарязаха жената. Били и аз останахме сред боклуците. Голямото чене ни държеше на мушка с двата пищова.
Щом французинът и Копелето се скриха оттатък, мадамата реши да пробва номерата си върху нашия пазач. Беше много сигурна, че знае как да се оправя с мъжете, само това мога да кажа.
Известно време оглежда изпитателно Голямото чене, после много мазно го попита:
— Мога ли да?…
— Не може! — изръмжа силно той. — Затваряй си устата!
Копелето се появи на прага.
— Млъквайте всички, някой да не го отнесе — озъби се и се върна да си продължи работата.
Жената имаше твърде високо мнение за себе си, за да се откаже лесно. Не проговори повече, ала хвърляше такива погледи на Голямото чене, че той се изчерви и изпоти. Беше просто момче. Не вярвах мацката да успее. Ако бяха само двамата, щеше да го схруска за нула време. Но той нямаше да поддаде пред очите на още двама души.
По едно време нещо изквича — търсачите явно се бяха натъкнали на моравата Франа, която се скри още при появата на Мороа и Голямото чене. Квиченето рязко секна и това не предвещаваше нищо добро за кучето.
Тарашът в другите стаи продължи близо час. Не намериха нищо. Когато се върнаха при нас, в ръцете си държаха само ножовете.
— Казах ви, че не са тук — рече победоносно Инес. — Няма ли сега да…
— Хич не се надявай да ти повярвам. — Копелето сгъна ножа и го пусна в джоба си. — Знам, че са тук.
Той я сграбчи за китката и поднесе разперена длан пред лицето й.
— Дай ги сама или ще си ги взема аз.
— Не са у мен! Кълна се!
Устата му се изкриви в свирепа гримаса.
— Лъжкиня!
Изви ръката й и я накара да падне на колене. Свободната му ръка се протегна към презрамката на оранжевата й рокля.
— Ей, сега ще разбера — закани се той.
Били се размърда.
— Ей! — извика той и задиша тежко. — Недей така!
— Чакай, Копеле! — намеси се и Мороа, който сглобяваше бастуна си. — Да видим дали няма друг начин.
Копелето пусна жената и бавно се отдръпна три крачки назад. Очите му бяха мъртви кръгове с цвят, който нито има име, нито може да се опише — безизразни очи на човек, чиито нерви изключват при възбуда.
Той разтвори палтото си с кокалести ръце и ги подпря на кльощавия си таз.
— Дай да се разберем, френски. С мен ли си или с нея?
— Разбира се, че съм с теб, но…
— Няма, „но“. Щом си с мен, не се опитвай да ми пречиш. Ще я побъркам тая кукла, без майтап. Казвай какво да правим.
Французинът сви устни и мустачките се качиха на носа му. Сбърчи вежди, а под тях здравото му око щеше да изскочи от мислене. Нямаше какво да направи и го знаеше. Накрая сви рамене.