Тя друсаше ръката ми.
В съседната стая се строши стъкло.
Тишина.
Светещите петънца на часовника изгаряха очите ми. Не смеех да мигна. Докато мигам, кракът му можеше да мине пред циферблата. Не смеех да мигна, но вече не издържах, трябваше да мигна. Мигнах. Не можех да кажа дали някой е влязъл, или не. Налагаше се да мигна пак. Опитах се да задържа очите си широко отворени. Уви. При третото примигване едва не стрелях. Можех да се закълна, че нещо мина между мен и часовника.
С каквото и да бе зает Копелето, не издаваше никакъв шум.
Жената до мен започна да хлипа. Гърлен звук, който можеше да насочи куршумите.
Идеше ми да я халосам с нещо по главата, но само изругах — не на глас, но от сърце.
Очите ме засмъдяха. Насълзиха се. Примигнах няколко пъти, за да ги почистя, и пропуснах важни мигове от видимостта на часовника. Дръжката на револвера се бе навлажнила от потта на дланта ми. Чувствах се ужасно — и отвътре, и отвън.
В лицето ми избухна барут.
Лудата до мен се разпищя и се хвърли върху ми.
Моят куршум отиде в тавана.
Отхвърлих хубавицата от гърба си, изритах я и пак легнах. Тя застена някъде встрани. Не виждах Копелето, не го и чувах. Часовникът се виждаше, този път малко по-далеч. Нещо прошумоля.
Часовникът изчезна.
Стрелях към него.
Две зли пламъчета изтрещяха ниско до пода.
Притиснах силно патлака към земята и стрелях между тях. Два пъти.
Срещу мен блеснаха още два пламъка.
Дясната ми ръка изтръпна. Хванах пищова с лявата. Изстрелях още два куршума в същата посока. В револвера ми остана само един.
Не зная какво направих с него. Главата ми се изпълни с причудливи звуци. Нямаше никаква стая. Нямаше никаква тъмнина. Нямаше нищо…
Когато отворих очи, видях мъждива светлина. Лежах по гръб. Мургавелката бе коленичила до мен, трепереше и подсмърчаше. Ръцете й бяха заети — пребъркваше дрехите ми.
Едната от тях измъкна от жилетката ми копринената торбичка.
Вече се опомнях и сграбчих ръката й. Тя изпищя сякаш видя оживял труп. Взех й камъните.
— Върни ми ги, Джери — захленчи тя, опитвайки се да разтвори пръстите ми — Мои са. Дай ги!
Седнах и се огледах.
До мен лежеше строшена нощна лампа, която моите крака или някой куршум на Копелето бяха съборили върху главата ми. В другия край на стаята, с разпънати като на кръст ръце, по очи лежеше той. Беше мъртъв.
Откъм антрето се чуваше силно блъскане, но кънтящата ми глава едва го долавяше. Полицаите тропаха на отключената врата.
Жената се бе смълчала. Обърнах глава. Някакъв нож ме ужили по бузата и разцепи ревера ми. Взех й го.
Нямаше никакъв смисъл. Полицията вече беше дошла. Задоволих красавицата. Престорих се, че тъкмо идвам в съзнание.
— О, ти ли си? Ето.
Подадох й торбичката със скъпоценните камъни точно когато първият полицай влезе в стаята.
Повече не видях Инес. Откараха я на изток и щатският съд в Масачузетс й лепна доживотна присъда. От полицаите, които нахлуха в апартамента й онази нощ, никой не ме познаваше. Разделиха ни и чак по-късно попаднах на едно познато ченге, което уреди да не й казват кой съм. Най-трудната част от представлението бе да се скрия от вестниците — все пак трябваше да разкажа на съдебните заседатели как бяха убити Били, Голямото чене, Мороа и Копелето. Но се справих. Доколкото знам, жената с шоколадовата кожа все още мисли, че съм Джери Йънг, контрабандистът на алкохол.
Стария разговаря с нея, преди да напусне Сан Франциско. Според нейните думи и сведенията на нашия клон в Бостън историята изглеждаше горе-долу така:
Бостънски бижутер на име Тъниклиф имал доверен служител на име Байндър. Байндър се запознал с една тъмнокожа жена — Инес Алмад. Тя пък имала още двама коварни приятели — французина Мороа и някой си Кери или Кори от Бостън, известен повече като Копелето. От такава комбинация е възможно да излезе какво ли не.
Всъщност излязъл заговор. Преданият на своя работодател Байндър, в чиито задължения влизало отварянето и затварянето на магазина, трябвало да задигне най-скъпите немонтирани скъпоценни камъни, купени за специални поръчки. Уговорили се той да ги изнесе една вечер и да ги предаде на Инес. Тя щяла да ги обърне в пари.
За да прикрият кражбата на Байндър, Копелето и французинът щели да извършат обир още на другата сутрин, веднага след отварянето на магазина. Байндър и портиерът — който не би забелязал липсата на най-ценните камъни — били единствените хора по това време там. Нападателите щели да вземат каквото докопат. В добавка към откраднатото щели да получат и по двеста и петдесет долара, а ако по-късно хванат някого от тях, можело да се разчита, че Байндър няма да го разпознае.