Не можех да си позволя удоволствието да кажа на Дюран, че гостът му е обсипвал с куршуми друг убиец посред бял ден пред кметството. В хотел „Маркиз“ държат на почтеността. Веднага ще намерят предлог да изхвърлят французина, после иди го търси.
— Много те моля — посъветва ме Дюран. — Знаеш, че си ни задължен за някои услуги, затова не пропускай да ни предупредиш за всичко, което би накърнило репутацията ни.
— Няма — обещах аз. — Ще те помоля за още нещо. Не съм слагал залък в устата от седем и половина сутринта. Би ли наглеждал асансьорите, за да ми кажеш, ако Мороа тръгне да излиза. Аз ще се отбия в ресторанта до входа.
— Разбира се.
По пътя видях телефон и се обадих в службата. Продиктувах на нощния дежурен номера на кадилака.
— Провери дали го имаме и на кого е. Отговорът гласеше:
— X. Дж. Патерсън от Сан Пабло, издаден е за буик кабриолет.
Разследването по тази следа приключи. Можехме да проверим Патерсън, но беше сигурно, че няма да стигнем до нищо. Попаднат ли регистрационни номера в ръцете на бандити, все едно да търсиш изгубени непоименни акции.
Гладът ме беше налегнал яко. В ресторанта отрупах цялата маса с чинии и се захванах да го успокоявам. Между хапките премислях събитията от деня. Не се напрягах особено, да не си разваля апетита. Пък и нямаше много за мислене.
Копелето имаше квартира, от която можеше да наблюдава част от жилищата на Макалистър Стрийт. Промъкна се тайно в една от кооперациите. Когато излезе оттам, стреляха по него от кола, която явно чакаше наблизо. Дали спътникът или спътниците на французина в кадилака държаха апартамента, в който отиде Копелето? Дали го очакваха? Дали не го бяха примамили да иде там, за да го пречукат на излизане? Или те наблюдаваха главния вход, а Копелето — задния? Знаеха ли, че наблюдават едновременно едно и също място? И кой живееше там?
Не можех да отговоря на нито един от тези въпроси. Знаех само, че Копелето не се харесва на французина и неговите хора.
Ометох всички блюда за нула време и се върнах във фоайето.
Минах покрай телефонната централа и едно от момичетата — онова с бухналата на едри вълни огненочервена коса — ми кимна.
Спрях да видя какво иска.
— Твоето приятелче току-що разговаря по телефона — осведоми ме тя.
— Чу ли нещо?
— Да. Някакъв мъж го чака на ъгъла на Кърни и Бродуей. Каза му да побърза.
— Преди колко време?
— Сега ги изключих.
— Някакви имена?
— Не.
— Голяма да пораснеш!
Продължих до Дюран, който обикаляше около асансьорите.
— Минавал ли е оттук?
— Не.
— Добре. Червенокосата на телефоните ми каза, че някакъв му определил среща на Кърни и Бродуей. Май ще го хвана.
Зад хотела се качих в моята таратайка и я закарах до ъгъла на срещата.
Кадилакът на французина вече чакаше там, с други номера. Минах край него и хвърлих поглед на шофьора — около четирийсетгодишен здравеняк с каскет, нахлупен ниско над очите. Виждаше се само една голяма уста, увиснала над масивна брада.
Паркирах малко по-надолу. Не се наложи да чакам дълго. Французинът се появи иззад ъгъла, отиде пеша до кадилака и влезе вътре. Оня с масивната брада потегли. Тръгнаха бавно по Бродуей. Последвах ги.
Не пътувахме дълго и когато спряхме, кадилакът бе разположен така, че пътниците му да могат удобно да наблюдават „Венецианското кафене“, един от най-лъскавите италиански ресторанти, каквито имаше много в тази част на града.
Минаха цели два часа.
Хрумна ми, че вътре похапва Копелето. И като си тръгне, отново ще затрещят фойерверките от тържествата, прекъснати следобед на Макалистър Стрийт. Стисках палци този път патлакът му да не се оплете в джоба. Но не мислете, че смятах да му помагам само защото са двама срещу един.
Купонът започваше да намирисва на война между гангстери. Това бяха лични отношения и не ми беше работа да се бъркам. Специално аз се надявах, докато кръжа наоколо, да спипам нещо за „Континентъл“ — един-двама оцелели в патакламата — издирвани бандити.
Не познах. Французинът не дебнеше Копелето. Бяха мъж и жена. Не можах да видя лицата. Светлината идваше иззад гърба им. От входа на ресторанта скочиха направо в едно такси.
Мъжът беше огромен — висок и широкоплещест. Жената до него се губеше. Както вероятно и всяко друго същество, по-леко от тон.
Таксито потегли и кадилакът се залепи за него. Аз, както винаги, останах на опашката.
Карахме така не повече от десетина минути.
Таксито влезе в неосветена улица, съвсем в началото на Китайския квартал. Кадилакът изскочи напред и го притисна към бордюра.