Скърцане на спирачки, крясъци, счупени стъкла. Женски писък. В малкото пространство между кадилака и таксито се мятаха хора. И двете коли се люлееха. Ръмжене. Крошета. Ругатни.
— Ей! Недейте! Не! Не! — изрева мъжки глас.
Намалих, колата ми едва-едва приближаваше към мелето. Взирах се през ситния дъжд и тъмнината, но не можех да видя почти нищо.
Бях на няколко метра от тях, когато вратата на таксито откъм тротоара рязко се отвори. От него изскочи жена. Падна на колене, изправи се и хукна насреща ми.
Приближих до бордюра и отворих дясната врата. Страничните ми стъкла бяха мокри от дъжда. Исках да я видя, като минава. Ако мадамата приемеше отворената врата за покана, нямах нищо против да си поговорим.
Така и стана. Втурна се към мен, все едно, че имахме среща. Беше с дребно овално лице, сгушено в кожена яка.
— Помогнете ми! — изхлипа тя. — Откарайте ме оттук… бързо.
Имаше нещо леко чуждестранно в произношението й, но много слабо, за да се нарече акцент.
— Къде да…
Млъкнах. Това, с което ме ръгаше в ребрата, не беше показалец, а чипонос автоматичен пищов.
— Разбира се! Влизайте — настоях аз.
Тя наведе глава, за да влезе. Стиснах я с ръка за врата и я дръпнах върху скута си. Тя се заизвива ожесточено. Телцето й беше силно и жилаво.
Изтръгнах пистолета от ръката й и я бутнах на седалката до мен.
Тя впи пръсти в китката ми.
— Бързо! Бързо! Ох, моля ви! Тръгвайте…
— Ами приятелят ви? — попитах.
— Без него! Той е с тях! Моля ви, по-бързо…
Мъжко тяло запуши отворената врата на колата — якият шофьор на кадилака с масивната долна челюст.
Сграбчи с една ръка кожената яка около врата й.
Тя се опита да изкрещи, но издаде само хриптене. Фраснах го през ченето с пистолета, който бях измъкнал от нея.
Той се опита да падне в колата. Блъснах го назад.
Още преди главата му да удари в тротоара, затръшнах вратата и вече обръщах назад по улицата.
Настъпих газта. Два изстрела изтрещяха зад нас точно когато свивахме в първата пряка. Не разбрах дали стреляха по нас. Завих още няколко пъти. Кадилакът не се появи.
Дотук добре. Тръгнах след Копелето, зарязах го заради Мороа, а после изоставих и него, за да видя коя е тази жена. Нямах понятие за какво е цялата тази дандания, но май се досещах заради кого е.
— Накъде? — попитах вече по-спокойно.
— У дома — отвърна тя и ми каза адреса. Подкарах натам, но хич не ми се ходеше. Отивахме в кооперацията на Макалистър Стрийт, в която същата вечер Копелето бе на посещение.
Гледах да стигнем колкото може по-бързо. Спътничката ми може и да не бе наясно, но аз разбрах, че всички участници в играта знаеха това място. Исках да сме там преди французина и господин Голямо чене.
През целия път мълчахме. Тя се сгуши по-близо до мен, цялата трепереше. Гледах пътя и се чудех как да си изпрося покана в нейния апартамент. Жалко, че не задържах пистолета й. Изпуснах го, когато блъснах барабата в гърдите. Можеше да стане повод да й се обадя, ако не ми предложи да вляза.
Терзанията ми бяха напразни. Тя не ме покани. Настоя да се кача с нея. Съвсем се беше гипсирала.
— Нали няма да ме изоставите? — изхленчи, когато стигнахме Макалистър Стрийт. — Умирам от ужас. Не си отивайте. Ако не желаете да дойдете, оставам с вас.
Естествено, исках да видя къде живее, но нямаше нужда да оставям таратайката отпред за реклама.
— Ще свия зад ъгъла и ще паркирам — успокоих я. — После идвам с вас.
Обиколих квартала и огледах внимателно за кадилака. Нямаше го. Оставих колата на Франклин и се върнахме при блока на Макалистър Стрийт.
Тя почти ме теглеше под дъжда, който бе намалял и сега едва ръмеше.
Ръката й трепереше и въпреки опитите не можа да отключи входната врата. Наложи се да й помогна. Изкачихме се с асансьора до третия етаж, без да видим някого. Отключих вратата, която ми посочи, беше в задната част на сградата.
Стиснала здраво ръката ми, тя се пресегна и запали осветлението в антрето.
Не разбирах какво чака, докато не извика:
— Франа! Франа! Ах, Франа!
Отвърна й приглушен лай на дребно куче. Но то не се появи.
Тя ме сграбчи с две ръце, сякаш се опитваше да изпълзи по мокрия ми шлифер.
— Те са тук! — изпищя тихо с оцъклени от ужас очи. — Тук са!
— Трябваше ли да има някой? — попитах и я дръпнах настрани, за да не е между мен и двете врати в дъното на антрето.
— Не! Само кученцето ми Франа, но…
Измъкнах наполовина патлака си от джоба и го върнах обратно, за да съм сигурен, че няма да се закачи някъде, ако ми потрябва, а с другата ръка я отблъснах от себе си.