— Стойте тук. Ще проверя дали имате гости.
Докато пристъпвах към най-близката врата, чух гласа на Лу Махър отпреди седем години: „Стреля без грешка и е щур колкото си иска. Не страда от излишно въображение и не се спира пред нищо.“
С лявата ръка завъртях облата дръжка. С левия си крак ритнах вратата. Нищо.
Бръкнах в тъмнината, напипах ключа и запалих осветлението.
Дневна стая, всичко си беше на мястото.
Глухото джафкане на Франа идваше през отворена врата в дъното. Сега беше по-силно и по-възбудено. Спрях на прага. Светлината зад гърба ми осветяваше вътрешната стая, доколкото виждах, също празна и спокойна. Влязох и светнах лампата. Кучето скимтеше зад някаква затворена врата. Приближих се и я отворих. Тъмна пухкава топка скочи и захапа крачола ми. Сграбчих кучето там, където трябваше да е вратът му, и го вдигнах на светлината. Козината му беше морава, с цвят на червено грозде! Беше боядисана!
Оставих настрана от мен този лаещ и скимтящ фалшив пес и се вмъкнах в следващата стая — спалня. Беше празна. Надникнах в стенния гардероб — нищо. Открих кухнята и банята. И там нямаше никой. Апартаментът беше чист. Явно Копелето бе заключил вапцаното кутре в спалнята по-рано през деня.
На връщане към антрето с кучето и доклада за мадам във втората стая зърнах разрязан плик, обърнат с лицевата страна надолу върху масата. Обърнах го. Беше от моден магазин, адресиран до госпожа Инес Алмад.
Вечеринката май ставаше международна. Мороа беше французин, Копелето — американец от Бостън, името на кучето, Франа, бе от Бохемия и съвпадаше с малкото име на един чешки фалшификатор, когото спипах няколко месеца преди това, а Инес бе или испанско, или португалско. Представа нямах за произхода на фамилията Алмад, но със сигурност не беше американска, нито френска.
Върнах се при нея. Не бе мръднала от мястото си.
— Като че ли всичко е наред — успокоих я. — Кучето се беше залостило в килера.
— Никой ли няма?
Тя взе в ръце кутрето, зацелува рошавата му главичка и му заговори нежно на непознат за мен език.
— Вашите приятели… хората, дето се скарахте тази вечер, знаят ли къде живеете? — попитах.
За мен беше ясно, че знаеха. Исках да разбера дали тя е в играта.
Жената пусна кучето, все едно, че го забрави, и сбърчи вежди.
— Нямам представа — рече след кратък размисъл. — Възможно е. Ако е така…
Потръпна, завъртя се на пети и затръшна ядосано входната врата.
— Може да са идвали тук следобед — продължи тя. — Франа и друг път се е затваряла сама, но ме е страх от всичко. Голяма съм пъзла. Сега нали няма никой?
— Не — уверих я отново.
— Не.
Влязохме в дневната. Тя свали шапката и тъмната пелерина и едва така можах да я огледам по-добре.
Беше малко под среден ръст, около трийсетгодишна, тъмнокожа жена в ослепително оранжева рокля. Приличаше на индийка, с голи заоблени рамене, с малки крака и ръце, пръстите й бяха отрупани с пръстени. Тънък гърбав нос, пълни червени устни, издължени очи с гъсти мигли. Бяха тъмни очи, но цветът им не се виждаше през тесните пролуки между клепачите. Блясъкът им едва-едва пробиваше булото на миглите. Черната й коса в момента беше разрошена на копринени кичури. Върху тъмната кожа на гърдите й белееше наниз от перли. На ушите й висяха тежки, тумбести обеци от черен метал.
Странна птица като цяло. Не казвам, че не беше красива — по особен начин.
Докато сваляше кожите от шапката и наметката, цялата трепереше. Белите й зъби прехапаха долната устна, прекоси стаята и включи електрически радиатор. Използвах суетнята и преместих пищова си в джоба на панталоните. После съблякох шлифера.
Тя излезе от стаята и почти веднага се върна с кафява еднолитрова бутилка и две водни чаши на бронзов поднос, който остави на малка масичка до радиатора.
Напълни първата чаша почти до ръба. На втората я спрях някъде по средата.
— За мен достатъчно — уточних.
Беше бренди, при това много пивко. Тя обърна своята чаша на един дъх, разтърси рамене и доволно въздъхна.
— Сигурно ме мислите за откачена — усмихна се тя. — Натрапих ви се на улицата, без изобщо да ви познавам, и само ви хабя времето и нервите.
— Нищо подобно — излъгах много сериозно. — Мисля, че сте доста хладнокръвна за жена, която без съмнение не е свикнала с такива истории.
Тя придърпа малък диван по-близо до радиатора и до масичката с бутилката. Настани се там и ми кимна да седна до нея.
Моравото куче скочи в скута й. Тя го свали долу. То понечи да се върне. Острият връх на обувката й рязко го запрати настрани. Франа изскимтя, подви опашка и се свря под един стол в другия край на стаята.