— Не бъди груб, Били. Той е приятел. Без него тази вечер нямаше да се измъкна.
Чудовището свъси вежди. После лицето му просветна и двете му длани стиснаха нейната.
— Щом се отърва, всичко е наред — каза той пресипнало. — Ако бяхме навън, щях да им дам да разберат. В онова такси нямаше къде да се завъртя. Един от ония ме разкраси.
Ама че работа. Този гигантски клоун се извиняваше, че са го накълцали заради мадама, която е изфирясала начаса и го е зарязала да се оправя както може.
Тя го поведе към дневната, аз тръгнах след тях. Седнаха на диванчето. Избрах си стол встрани от прозореца, вероятно наблюдаван от Копелето.
— Какво стана, Били? — Пръстите й докоснаха одраната му буза и обеления нос. — Боли ли те?
Той се ухили срамежливо, но доволно. Другата му страна не бе подута от кроше — дъвчеше огромна буца тютюн.
— Не си спомням — призна. — Така ме халосаха, че се свестих след два часа. Таксиджията изобщо не се намеси, но излезе точен и разбра откъде ще паднат пари. Не се разписка или нещо такова. Закара ме при лекар, дето няма да дрънка, и оня ме позакърпи, после дойдох тука.
— Видя ли ги кои бяха? — попита тя.
— Уха! И ги видях, и ги почувствах, и попарата им сърбах.
— Колко бяха?
— Само двама. Един дребосък с палка и един мъжага с месеста брада.
— Само те ли? Нямаше ли един по-млад, висок и слаб?
Май ставаше дума за Копелето. Тя мислеше, че той и французинът са комбина.
Били поклати рошавата си, пребита глава.
— Тц. Бяха само двамата.
Тя се намръщи и прехапа устна. Били ме изгледа, очите му казваха: „Обирай си крушите!“
Жената улови погледа. Обърна се към него и го погали по тиквата.
— Горкичкият Били — завайка се тя майчински. — Главата му така жестоко пострада заради мен, а аз го държа тук и го занимавам, вместо да се прибере у дома и да си почине. Тръгвай, Били, пък сутринта бедната ти главица като се пооправи, ще ми се обадиш, нали?
Червеното му лице потъмня. Очите му изливаха злоба към мен.
Тя се разсмя и го потупа по бузата, зад която подскачаше топката тютюн.
— Недей да ревнуваш от Джери. Той е влюбен до уши в една руса, бледа красавица и й е напълно верен. Дори тоничко не харесва жени с тъмна кожа. — Тя ми се усмихна съучастнически. — Нали така, Джери?
— Не — отрекох. — Освен това всички жени са тъмни.
Били прехвърли тютюна под одраната буза и наду перки.
— Какви ги плещи тоя? — изръмжа.
— Нищо лошо не иска да каже — засмя се тя. — Това е само лаф.
— Така ли? — Били съвсем се бе наострил. Започвах да мисля, че не му харесвам. — Кажи тогава на твоя шишко да си запази модерните шегички за него. Нещо ме дразнят.
По-ясно от това — здраве му кажи. Били искаше да се скараме. Домакинята явно го държеше изкъсо и можеше да го укроти, но само се разсмя отново. Нямаше смисъл да се напрягам да открия причина в което и да е нейно действие. Тя беше хахо. Може би си мислеше, че щом сме толкова дръпнати и няма как да ни кътка и двамата, по-добре да ни остави да се сбием и след това да продължи с по-добрия трепач.
Във всеки случай назряваше пердах. Обикновено предпочитам примирието. Отдавна бе минало времето, когато се биех за забавление. Но често ми се налагаше, та един път повече или по-малко нямаше значение. В повечето случаи нищо чак толкова лошо не става, дори да паднеш. Нямах намерение да отстъпвам само защото онова говедо бе по-яко от мен. Винаги ми беше вървяло срещу по-едрите. Вече го бяха били тази вечер. Това трябваше да го е поизстискало. Исках да се навъртам около апартамента още известно време, ако можеше да се уреди. Щом Били бе настроен за бой — а така изглеждаше, — да заповяда.
Лесно можех да го предизвикам — каквото и да кажех, щеше да го използва.
Ухилих се в червената му мутра и тържествено предложих на домакинята:
— Ако го полееш с мастило, ще стане същият цвят като другото псе.
Колкото и тъпо да беше, свърши работа. Били скочи на крака и сви лапите си в юмруци.
— Я да се поразходим двамата — реши той. — Навън има достатъчно място.
Станах, отблъснах стола назад с крак и цитирах Червения Бърнс:
— „Ако си достатъчно близо, и стаята стига.“
На човек като него няма нужда много да обясняваш. Тръгнахме да се обикаляме.
Започнахме с юмруци — Той замахна с десния към главата ми. Аз се гмурнах под него и забих с все сила ляв и десен в шкембето му. Оня си глътна тютюна. Ала не се предаде. Малко мъже са толкова яки, колкото изглеждат. Той беше от тях.
Въобще не му беше ясно за какво става дума. Неговата представа за бой бе да застане и да размахва юмруци — ляв, десен, ляв, десен. Само дето не вкара нито един кош. Целеше се все в главата, а нея отклонявах най-лесно.