След тридневно пътуване от Бургос един приятен пролетен ден най-сетне видяхме стените на Медина дел Кампо. Бели облаци, които приличаха на фина вълна, се носеха над градските кули и въпреки масивните стени с бойници, чието предназначение трудно можеше да се сбърка, усетих как мисълта ми се понася нагоре с леките облаци. Сякаш всички проблеми се стопиха и изчезнаха. Очакваше ме един прекрасен нов свят, живот с дете — нежна кожа, очи, които за пръв път виждат красотата и разнообразието на света, усмивки, смях, игри. Нов вид обич. Това, че не бях омъжена, това, че писмото ме представяше като госпожица, бяха повърхностни дреболии. Животът имаше по-дълбок смисъл. При това ме очакваха и всякакви испански чудеса, възхитително декорираните дворци на маврите, в които отеква арабска прелест, нови приятелства, странни обичаи, на които да се дивя, цветове и аромати, съвсем различни от тези във Франция, по-плътни, по-златни, по-ароматни. А от новите земи на крал Филип II отвъд морето бях чувала, че корабите носят не само големи товари сребро, но и екзотични животни и растения в пъстри багри.
— Разбира се, че ще продължим към Мадрид — казах на Габриел, след като стражарят ни пропусна през градските порти. Разсмях се. Всичко беше наред.
— Ами писмото от кралицата? — попита тя, все още разтревожена. Явно смяташе, че не е редно да приемам всичко така спокойно, сега, когато очаквам незаконно дете.
— Ще го преправя довечера, ако мога. Отсега нататък ще се обръщаш към мен с „мадам“ Мадам дьо Мондидие. Ще се преструваме, че съм омъжена. Или съм била. Ще се преструваме, че съм вдовица. Тук никой не познава нито мен, нито семейството ми.
Тя поклати глава. После също се разсмя.
— Истинско удоволствие е да работя за Вас. У Вас няма излишна деликатност. Някога смятах, че всички благородници са изнежени. Че девойките от аристократични родове са крехки като фин порцелан. И честно да си призная, не намирах това за особено привлекателно. Но Вие сте нещо съвсем друго… мадам.
Веднага щом си намерихме подслон, с Габриел излязохме, за да се потопим в шумния градски живот на Медина дел Кампо. Поръчах на Алфонсо да се погрижи за конете и го освободих от задължения за останалата част от деня, след като той деликатно ме подпита. Имал роднини в града, така каза, и не ги бил виждал отдавна. Разбира се, първо щял да ни покаже как да стигнем до пазара. На мен, естествено, ми мина през ума, че е предложил отклонението от пътя само за да може да се види с близките си, че е бил в положение подмолно да ни наложи волята си, без да се досетим. Ако случаят беше такъв, тази хитрост можеше да се окаже от полза някой ден. Трябваше да я имам предвид.
— Това е родният ми град — каза той, след като забелязах колко уверено ни води из улиците на Медина дел Кампо. — А тук наистина е най-големият пазар в Испания, само почакайте и сами ще видите! — Стори ми се леко смутен, сякаш си дава сметка, че ме е подлъгал да дойда. А после почна да ни посочва различни забележителности. Зад градските стени се издигаше масивната крепост Ла Мота, където през годините лежали в тъмница не един и двама могъщи мъже, така ни разказа Алфонсо. Включително и италианският злодей Чезаре Борджия. Показа ни и кралския дворец, от който управлявала покойната кралица Изабела, прабабата на крал Филип II.
— Почти стигнахме — каза той. — Уважаеми дами… — И проправи път за мен и Габриел.
В следващия момент се озовахме насред пазар, какъвто не бях виждала никога в живота си. Площадът беше колкото цял град и изпълнен с хора.
— Дрехите са в единия край, месото и зеленчуците — в другия — каза Алфонсо. — Банката е тази сграда вдясно.
— А книгите? — попитах, докато оглеждах множеството.
— Книгите ли, доня? — той ме изгледа изненадан.
— Да, книгите, глупако — каза Габриел. — Господарката ми е учена дама. Така че отговаряй къде са книгите? А, ето. — Тя посочи един дългобрад мъж на средна възраст, който теглеше след себе си малка количка, натоварена с книги.
Алфонсо изгледа Габриел кръвнишки, но си замълча. И както обикновено, без да ме поглежда право в очите, ми обясни, че множеството книжари не стояли на едно място като останалите търговци, а обикаляли из пазара с малките си колички.
Благодарих му и го отпратих. После с Габриел тръгнахме сред лабиринта от хора и маси.
Всички се блъскаха и надвикваха, хвалеха стоките си на висок глас и търговията явно вървеше.
Бях във възторг. Алфонсо не беше преувеличил, навсякъде имаше книжари, през няколко крачки виждах нови и нови колички.
— Не е зле да си изберете и платове за нови рокли с този корем — осмели се да предложи Габриел след петия книжар, когото срещахме.