— Позволете ми да Ви представя мадам Дьо Мондидие. Тя идва от френския двор и иска аудиенция с краля. В тази връзка отиваме при дон Габриел де Саяс.
— Аха, поредният пратеник от френския крал Шарл? Напоследък исканията от страна на френския двор нямат край.
— Моята господарка е майката на краля, Катерина Медичи. А с кого имам честта да разговарям? — попитах аз, докато се питах за какви ли пратеници става дума. Не би било добре за мен да се натъкна на познати от френския двор. Истинското ми положение можеше да излезе наяве.
— Скоро отново ще се срещнем, доня Мадлен — каза той бавно. — Погледнете отново цветето. Запомнете ме като човека, който ви е предупредил за красивия „Дявол в храста“. Аз съм този, който вижда, който прозира истинската природа на нещата. Погледнете тук, плодника. — Той посочи цветето и някакви тъмни, извити израстъци. — Дяволски нокти — каза той. — В първия момент не се виждат. — Той откъсна цветчето, оскуба лавандуловосините му венчелистчета едно по едно и ги пусна на плочите.
После кимна и ни остави.
— Кой беше този мъж? — попитах.
Червенокосият Франсиско, който явно по природа имаше доста светла кожа, сега беше пребледнял още повече.
— Диего де Еспиноса — каза той почти шепнешком. — Великият инквизитор. Най-могъщият човек в Испания. След краля, разбира се. С него трябва много да се внимава.
„Може и така да е“, помислих си аз. Но не изпитвах никакъв страх от него. Самонадеяността е признак на слабост, а Диего де Еспиноса без съмнение беше твърде самонадеян. Номерът с цветето изобщо не ме впечатли.
За сметка на това Габриел изглеждаше изплашена, а аз осъзнах, че дори пъстрите папагали в птичарника бяха замлъкнали в присъствието на инквизитора.
Продължихме нататък през двореца на Филип II и скоро съвсем забравих срещата с Великия инквизитор. Беше ме обзело радостно спокойствие, мориската архитектура на двореца беше наистина впечатляваща с екзотичната си пъстрота и изящество, с арките и мраморните настилки, с фонтаните и статуите на лъвове, с балкончетата и цветните лехи. Навсякъде се усещаше арабски полъх, така далечен от моята Франция, и аз разбрах, че тук ме чака нов живот.
— С онзи там не Ви препоръчвам да говорите — каза Франсиско и кимна към един висок мършав мъж, застанал на входа на преддверието към кабинета на Габриел де Саяс. — Това е Кристобал, шпионин на Антонио Перес. Перес е другият личен секретар на крал Филип II и ненавижда факта, че трябва да си поделя властта с моя началник, дон Габриел, при когото Ви водя. Перес не може да приеме, че не всичко, което засяга краля, минава през него. Затова негови хора постоянно следят дон Габриел. А Кристобал е най-опасният от всички.
Кимнах, въпреки че не виждах какво ме засяга враждата между двамата секретари. За мен беше все едно дали съм получила аудиенция при краля чрез Габриел де Саяс или чрез Антонио Перес.
Но забелязах как ме изгледа въпросният Кристобал. Погледът му се задържа върху мен, докато минавахме през преддверието, и ме изпълни неприятното чувство, че този привидно незначителен мършав мъж е видял в мен нещо повече от останалите.
Когато най-сетне ме поканиха при Габриел де Саяс, се наложи камериерката ми да изчака в преддверието. Секретарят искал да говори насаме с мен, каза Франсиско, който му беше показал писмото от кралицата майка.
Дон Габриел беше пълен мъж на средна възраст с оредяваща коса. Когато влязох, той се изправи и ме покани да седна в едно кресло до камината.
— Документът Ви, доня, заповядайте — каза той, върна ми писмото и сам се настани в креслото срещу мен.
Загледа ме мълчаливо с малките си пронизителни очи, почти скрита под тежките клепачи. После сякаш се опомни и вежливо заразпитва как е минало пътуването ми и как се чувствам, а докато отговарях, току кимаше.
— Много добре, но по отношение целта на идването Ви в двора в Мадрид — каза той, — Катерина Медичи не казва нищо. В писмото пише само, че пътувате под нейна опека и че в случай на нужда, трябва да Ви се осигури необходимото съдействие. Кажете, мадам Дьо Мондидие, за какво Ви е аудиенция с крал Филип II? Тук вече посрещнахме няколко френски пратеници, дошли да предложат ръката на Маргьорит, така че Вашата мисия едва ли е същата. Или…?
— Не. Кралицата майка ме беше пратила на мисия в Ла Рошел. Там бях заловена и изтезавана от хугенотите. Накрая ме освободиха и ме пуснаха, но само до испанската граница. Затова търся пост в двора на крал Филип II, докато стане безопасно да се върна във Франция.