Аз бях придворна дама на Катерина, преди да отида в Испания. Но се влюбих във врага й — баща ти Луи, а когато той загина, предпочетох да напусна Франция. Имах нужда за известно време да се махна от страната, която ме принуди да се разкъсвам между любов и лоялност.
Затова през април 1569-а заедно с Габриел напуснах Ла Рошел — тогава градчето беше под властта на хугенотите — и двете пресякохме границата с Испания. Беше съвсем скоро след гибелта на баща ти. Носех писмо от Катерина Медичи, че пътувам по нейно поръчение и се намирам под нейна закрила. Бях уверена, че с това писмо ще ме приемат добре в католическия двор в Мадрид. Оттам крал Филип II управлява Испания, а аз смятах съюза между него и Франция за силен, особено откакто се ожени за дъщерята на Катерина Медичи — Елизабет. Всички говореха, че наистина я обича.
Освен писмото от кралицата, носех рапирата си и една кама с инкрустирана със смарагди дръжка — подарък от графиня Карон. Защото аз мога да се фехтовам, скъпо дете, и един ден ти също ще можеш. Никога не трябва да се страхуваш да влезеш в битка. Жените също могат да се борят за мястото си на света, никога не го забравяй. Мнозина ще се опитат да те убедят в противното. Жените все още биват потискани с твърдението, че слабостта е прекрасно женско качество. Никога не им вярвай. Научи се да се фехтоваш, изучи света чрез книгите, научи всичко, което можеш да научиш. И без срам воювай за мястото и щастието си.
Достатъчно за тази вечер. В мислите си целувам устните ти, мъничките ти пръстчета, очите ти. Приспивам те с песнички за любов и радост. Душата ми напуска този кораб, полита през морето и те намира, и те обгръща в нежност и грижа в тази обсипана със звезди нощ. Погледни нагоре към небето, любима моя дъще. Има една утринна звезда, наричат я Фосфор[1] Открий я и я погледай заедно с мен. И когато я гледаш, знай, че те обичам.
Твоята майка,
Мадлен дьо Мондидие
Първа част
1
Усетих, че ми се повдига. Трябваше да облекча стомаха си. Слънцето беше високо в небето над прашната равнина, пролетните му лъчи заслепяваха очите и почна да ме избива пот. Друсането в каретата също не помагаше. Трябваше да спра.
— Габриел — викнах и дръпнах юздите на конете.
Габриел показа глава навън и попита какво има, но аз бързах да сляза и не й отговорих.
Паднах на колене пред една туфа цъфнали в жълто храсти и изпразних стомаха си. Киселата миризма се смеси с острия аромат на храстите, отново ми призля и продължих да повръщам, докато не почнах да плюя само зелена жлъчка.
Усетих влажно парче плат на челото си.
— За Бога, мадмоазел Мадлен, какво ви стана изведнъж? — Габриел стоеше на колене до мен. Беше намокрила една кърпа с вода, а сега ми подаваше и да пия.
Поклатих глава. Дори и водата нямаше да успея да задържа в стомаха си, сигурна бях.
— От сутринта съм така — казах аз. — Но вече ми мина. Да продължаваме. До довечера трябва да сме стигнали Бургос.
В погледа на Габриел се четеше колебание.
— Страхувам се, че още не съм се научила да управлявам конете — каза тя. — Иначе щях да ви сменя. Но дали е разумно да влизаме в Бургос с жена на юздите? Пък била тя и в мъжки дрехи и с рапира на кръста. Не забравяйте, че сме в Испания. Баща ми беше кастилец, войник, избягал от войската в Нидерландия. Често ми е разказвал колко закостенели са испанците в привичките си, колко са сурови с всеки, различен от тях. Тревожа се, мадмоазел Мадлен.
Габриел имаше право. И аз се бях замисляла за същото. Инквизицията следеше отблизо испанците и налагаше жестоки наказания на всеки, който излизаше извън границите на общоприетото. Затова французите — и хугеноти, и католици — страняха от тях.
— Засега ще скрия косите си под шапката — казах аз. — Надявам се така поне отдалече да мина за мъж, докато намерим някоя странноприемница, в която да пренощуваме. В Бургос ще се преоблека, ще скрия рапирата и ще наема кочияш, който да ни откара до Мадрид. Трябва да се представим в двора на крал Филип в подобаващ вид.