Беше топъл, но ветровит ден в началото на юни и за пръв път се бях събудила без сутрешно гадене. Гърдите ми все още бяха набъбнали до границата на болката, но иначе в онази сутрин сякаш за пръв път се бях отървала от умората, която съпровожда ранната бременност, и скочих от леглото, изпълнена с нови сили.
За разлика от мен Габриел изглеждаше необичайно изтощена и аз подозирах, че вечерта е била навън и е изпила прекалено много бира. Казах й да остане да чете, докато аз съм навън. Както й бях обещала, бях почнала да я уча и тя вече знаеше азбуката и някои прости думи. Не беше моя работа какво прави камериерката ми през свободното си време и с удоволствие й отпуснах няколко допълнителни свободни часа.
Минах през портите на замъка и тръгнах по мадридските улици. Сиви облаци се носеха по небето, топлият въздух ми се струваше зноен и лепкав и си помислих, че вероятно идва буря.
Градът беше пълен с хора. Конски каруци и тежко натоварени колички си проправяха път през тълпите от търговци, войници, просяци и благородници, а тесните улички, които водеха към „Кайе Луко“, бяха почти непроходими. На едно място свещеник, следван от няколко хористчета, се опита да се размине с една твърде широка кола, теглена от магаре, и се стигна до сериозна разправия между свещеника и собственика на магарето.
Аз спрях. Беше по-добре да изчакам, докато магарешката каруца бъде разтоварена. Вече се бях изпотила, а роклята ми стягаше на корема и беше опъната до скъсване върху издутите ми гърди. Вятърът завихряше прахта по улиците, а небето ставаше все по-тъмно.
— Доня — каза мъжки глас. Вдигнах поглед. Не бих могла да се нарека дребна жена, а той беше с една глава по-висок от мен. Очите му бяха черни и в същото време — не. Имаше малък светъл белег отдясно на устната. Стоеше близо, твърде близо до мен, като здрава желязна преграда, като оръжие, и в сведения му към мен поглед видях смъртта. Не, просто си въобразявах. Погледът на Кристобал беше съвсем обикновен, а тонът му — вежлив. Дали знаеше, че късно една вечер в Бургос бях убила един от хората му? Дали знаеше, че съм чула разговора му с Абен Умея в градината? Последното беше малко вероятно. Първото — напълно възможно. Алфонсо беше свидетел, Алфонсо беше разказал на всички за целувката ми с Хуан, така че сигурно беше разказал и за битката, въпреки че го бях помолила да мълчи.
— Вие сте Кристобал, нали? Искате да разговаряте с мен ли?
— За мен е чест, че знаете името ми, доня Мадлен, името на един незначителен младши секретар. Една от задачите ми е да разпределям писмата, които пристигат до двореца. Нося писмо и за Вас.
— И ме проследихте по целия път от двореца Алкасар до града заради това? Обичайно не предавате ли кореспонденцията в двореца? — попитах враждебно. Определено не ми харесваше, че той очевидно ме следи.
— Писмото пристигна по спешен куриер. От дон Хуан от Гранада. Затова реших, че е най-добре да Ви намеря незабавно. — Той извади един документ.
Имаше нещо в гласа му, което никога не бих могла да назова точно. Тонът му беше напълно равен, мъртвешки безизразен. И все пак през думите му се процеждаше нещо — нещо възпламеняващо, което можеше да поквари целия ми свят, някакво мъртво подводно течение от заплахи, което ме теглеше към дълбините.
Вече имах чувството, че се задъхвам. Кристобал стоеше с писмото на Хуан в ръка. Може вече да го беше прочел, а можеше и да го отвори и да го прочете сега и в зависимост от това доколко Хуан е завоалирал думите си, Кристобал щеше да научи, че съм чула предателския му разговор с водача на въстаниците Абен Умея. И тогава щеше да има само един избор — да ме убие.
Хвърлих поглед към шпагата му. Защо един незначителен младши секретар носеше оръжие? Той видя погледа ми. Виждаше всичко. Сетих се, че собствената ми шпага седи скрита на дъното на пътническия ми сандък. Камата от леля си както винаги бях пъхнала в ботуша си, преди да изляза. Но нямаше да успея да се наведа да я извадя, преди той да извади шпагата си.
Огледах се. Свещеникът и коларят вече не се караха. Каруцата си беше тръгнала и вече не задръстваше тясната уличка. Хористчетата следваха свещеника и наоколо все още имаше много хора. Не можеше да ме убие насред улицата. Имаше твърде много свидетели.
Небето притъмня още повече. Вятърът разбъркваше косите ми. Завихряше пясък и прах, които дразнеха очите ми. Може би не беше прочел писмото. Може би все още беше запечатано. Хвърлих един поглед към документа, към печата, а Кристобал видя и това.