— Заповядайте, доня — каза. Поклони се и ми подаде писмото. — А сега трябва да вървя да отнеса още едно писмо от дон Хуан. Анна де Толедо живее извън града, но помолих куриера да остави и кореспонденцията до нея, за да може по-бързо да се върне в Гранада, където имат нужда от услугите му. Кралската армия води война и всички трябва да дадем своя дан.
И после си тръгна. Аз останах на улицата с писмото в ръка, изпълваше ме противна смес от страх и ревност. Напълно излишната информация за писмото от Хуан до тази Анна де Толедо беше явен удар от страна на Кристобал. Значи това, което Габриел беше чула в кръчмата в Медина дел Кампо, беше истина — за красавицата от Толедо, която била настоящата любовница на Хуан.
Ах, как се мразех, че се вълнувам от подобни неща. Нима любовта към детето ми не беше по-силна? Нима не бях намерила по-важна цел в стремежа си към познание?
„Все ми е едно с какви други жени се среща Хуан“, казах си. Заплахите от страна на Кристобал бях по-важни. Погледнах печата. Не беше счупен. И все пак една частица сякаш липсваше, едното крайче сякаш беше отлепено от хартията. Сърцето ми заби лудо. Във всеки случай така, насред улицата, не можех да проверя дали писмото е отваряно. Трябваше да изчакам да се прибера, за да огледам печата внимателно.
Пъхнах писмото във вътрешния джоб на наметката си.
Докато стигна „Кайс Луко“, капките вече ме бръскаха по лицето. Хората почнаха да се прибират. Очакваха порой. Вдигнах поглед и огледах буреносните облаци. В тях сякаш имаше някаква черна засмукваща сила, някакъв небесен вихър и ми мина абсурдната мисъл, че всичко това е предизвикано от появата на Кристобал, че облаците ще ме засмучат и ще ме изплюят от другата страна, че ще се преродя някъде между Небето и Пъкъла.
Усетих, че ми призлява.
Нямаше да му се дам, на никого нямаше да се дам. Стиснах юмруци. Трябваше да мисля за бъдещето. Трябваше да начертая план, когато се прибера, да разширявам знанията си, да взема съдбата си в свои ръце.
Засега капките все още падаха поединично, но бяха по-едри, а въздухът беше нагнетен. Всеки момент можеше да се излее порой.
Не бях далече от книжарницата на Мигел Сесо. Все още не бях влизала вътре, но бях минавала покрай нея няколко пъти. Сега забързах натам.
Случи се съвсем близо до книжарницата. Бурята започна изведнъж. Гъсти тежки пелени дъжд паднаха над Мадрид и за нула време покривите и сергиите плувнаха във вода, по улиците потекоха реки от нечистотии и последният човек се скри.
Нахлупих качулката на наметката ниско над лицето си и се заоглеждах къде да се подслоня от дъжда. Книжарницата на Мигел Сесо беше малко по-напред, вдясно по улицата.
— Доня, насам! — Един мъж с голяма брада махаше енергично откъм отворена дървена врата в една пряка на улицата, толкова тясна, че вероятно иначе изобщо нямаше да я забележа.
Притичах към него и благодарна се вмъкнах в нещо като барака.
Мъжът затвори вратата и пусна резето. Чу се гръм и дъждът заудря по дървения таван още по-силно. Дъските не бяха съвсем плътно една до друга и няколко капки се процедиха между тях и паднаха на пода с тих плясък.
— Благодаря… — казах аз, но млъкнах стъписана.
Брадатият мъж стоеше пред залостената врата. В ръката си държеше нож.
— Много по-лесно беше, отколкото очаквах, курво. Стихиите са на моя страна. Никакви свидетели. Лесни пари ще се окажат тези, курво.
Мръсното му лице се озъби в зла усмивка.
Огледах бараката. Нямаше друг изход освен вратата, пред която стоеше мъжът. Чу се още една гръмотевица. Никой нямаше да чуе виковете ми.
— Какво искаш? — попитах твърдо.
— Да те изнасиля и да те убия — каза той и размаха ножа.
Сетих се за камата в ботуша си. Дали можех да я извадя, преди да ме нападне? Едва ли. Първо трябваше да го разсея с нещо.
— Кой те праща? Имам право поне да знам кой стои зад смъртта ми!
— Ау, много смела била тая фуста! Тъкмо да стане по-забавно! — Той ме изгледа похотливо. — Знаех си аз! Още като видях на каква жена предава писмото, ми стана ясно. Това му беше сигналът коя е целта ми. „Жената, на която ще предам писмото“, така каза. А когато открият тялото ти, ще решат, че убийството е следствие на изнасилването. Че си станала жертва на неудържима похот. Повече никой няма да търси, никакви следи няма да водят нито към мен, нито към него.
Той пристъпи към мен, вдигнал ножа в ръка. Аз отстъпих назад.
— Не ме докосвай!
— Хайде, хайде, нищо няма да ти струва…
Мина ми през ума да го ритна в тестисите и се проклех, че съм в рокля, а не в мъжките панталони. Роклята ми пречеше да го ритна както трябва.