Спермата му ме беше уцелила по ръката. Сега се стече по красивата дръжка и надолу по острието и аз се ядосах на това омърсяване, ядосах се много повече, отколкото когато брадатият беше проникнал в мен.
Смарагди, сперма и кръв. Забих камата в корема му, после в гръдния кош. Забивах я отново и отново, с всички сили. Накрая щях да прережа гърлото му, стига да ми се откриеше възможност, това беше планът ми, това беше най-сигурният и най-бързият начин да приключа с него, но изведнъж ме заля смарагдовозелена ярост, която замъгли хладнокръвните ми размисли. Той трябваше да се мъчи, да страда, да се унищожи, да пищи… Удрях ли, удрях. Мъжът вече не ревеше, силите го напускаха. Единствените звуци, на които беше способен, бяха стонове и тихо скимтене.
Навсякъде имаше кръв. По разпраната ми рокля, по ръцете ми, по пода наоколо. И по него, разбира се. Сега пристъпих до него и опрях камата в гърлото му. Ролите бяха разменени, само дето той беше полумъртъв. Ударите, които вече му бях нанесла, и без това щяха да го убият.
Жените не са слаби. Мнозина се заблуждават, че са такива, че едно от нещата, които отличава жените, една от присъщите им, дадени от Бога особености, е неумението да се борят и да побеждават. Пълни безсмислици. Но водени от това убеждение много жени избират да са слаби и заблудата заприличва на истина. Жените доброволно приемат безсилието още от раждането си и когато дойде денят за съпротива и борба — а той рано или късно идва — те се превиват и предават.
Аз не съм слаба. И не само не съм слаба, а мога да намеря в себе си такава твърдост, че всеки доскорошен насилник да моли за пощада.
Не се притеснявах, че няма да бъда възмездена, докато стоях над този скот и го гледах как умира. Сега аз решавах и мисълта да проявя милосърдие — макар че с всички тези прободни рани така или иначе беше твърде късно — ми се стори излишна и лицемерна. Той щеше да умре заради това, което ми беше причинил и което искаше да ми причини. Никога вече нямаше да може да нарани никого. И щеше да умре грозно, за да задоволи желанието ми за мъст. И когато накрая най-спокойно прерязах гърлото му, не съжалявах за нито една от раните, нанесени от камата ми.
Кръвта шурна на още една-две струи от шията му. Процеди се от устата му и той тихо изгъргори. После умря.
Вдигнах резето и излязох навън. Дъждът беше намалял, но не беше спрял. Вече не беше така задушно, въздухът беше облекчаващо свеж. Останах за момент в тесния проход, за да измие водата кръвта и мръсотията от мен. Сигурно съм изглеждала ужасно. Роклята ми беше изпокъсана, косите — разбъркани, имах рана на шията, бях си порязала и ръката, докато отблъсквах ножа му. Лицето, роклята, ръцете и краката ми бяха целите в кал и кръв.
Скоро хората отново щяха да излязат по улиците и нямаше да мога да стигна чак до двореца Алкасар в този вид сред множеството. Не исках в двореца да ме виждат така. Не и преди да съм премислила случилото се.
Затова реших да рискувам. Осмелих се да последвам усещането, което бях изпитала в Медина дел Кампо, че Мигел Сесо е толерантен и дружелюбен човек. Притичах по „Кайе Луко“, покрай смаяните погледи на няколко минувачи и почуках на вратата му.
— Идвам, идвам — чу се от другата страна. — Затворих само заради дъжда.
13
Мигел Сесо беше на около четиридесет и пет години и сякаш излъчваше някаква светлина, която озаряваше всичко наоколо му. Силата в погледа му беше покоряваща, а пълните устни, скрити в брадата, пленяваха слушателите му с внушението, че той напълно ги разбира, че ако изобличава слабостите им, то е само за да им покаже пътя към решенията.
Когато отвори вратата и видя една мокра, окървавена, изцапана и разстроена фурия на прага си, не се смути. Напротив, това необичайно събитие сякаш му се видя като добре дошла мистерия, с която да стимулира ума си.
— Мигел Сесо? — попитах аз. — Не ме познавате, но…
— Но ще Ви опозная. Влизайте, доня.
Минахме през една стая, изпълнена с пергаменти, книги и пера, където един млад мъж стоеше до едно писалище и четеше.
— Наглеждай книжарницата, Педро — му каза Мигел Сесо. — Ще се върна след час.
Влязохме в едно по-малко помещение зад основното. Приличаше на дневна. Както разбрах по-късно, Мигел Сесо притежаваше цялата триетажна къща.
— Седнете там. — Посочи ми груб дървен стол. После викна през вратата: — Ребека, стопли вода за вана.
Извади една бутилка и ми подаде чаша.
— Ракия — каза и се настани срещу мен. — Пийте. Някога хората са смятали, че алкохолът е квинтесенцията. Че са разкрили тайната на еликсира за живот.