Когато се изправих, ми се зави свят и за момент се подпрях на Габриел. Болнали бях? Макар и току-що изпразнила стомаха си, се чувствах необикновено изпълнена със сила, сякаш тялото ми беше способно на всичко.
— Маринованите сливи… да хапнем, така и така сме спрели — казах.
Габриел извади студен свински бут, хляб и мариновани сливи и двете се настанихме на два по-големи камъка. Наоколо нямаше жив човек, само няколко овце и една вятърна мелница в далечината. Можехме да се нахраним на спокойствие. Свалих рапирата от колана си и се загърнах по-плътно в наметката си. Изведнъж ми беше станало студено. Въпреки косите слънчеви лъчи, пролетта в испанските равнини ми се струваше хладна.
Жадно поглъщах киселите сливи. За сметка на това месото и хлябът никак не ме привличаха.
Габриел ме наблюдаваше все по-заинтригувана.
— Възможно ли е? — каза тя колебливо. — Мадмоазел Мадлен…
Аз отново посегнах към сливите.
И моментално я разбрах. Повдигането, апетитът към необичайни храни, напрежението в гърдите. Бях бременна. Беше очевидно — бях бременна.
Бързо пресметнах. Месечното ми неразположение определено не беше дошло, когато трябваше. Всичко съвпадаше — бях с Луи точно преди да потегли към битката, в която го убиха. Беше минал цял месец оттогава, но при толкова много събития, изобщо не бях забелязала. Първо трябваше да отмъстя на убиеца на Луи, което направих с камата от леля ми. После научих за лъжата на Луи, което заличи всичките ми чувства към него. Разбрах, че именно той е стоял зад задържането ми в Ла Рошел, само и само съпругата му да не разбере за съществуването ми. Беше се оказал просто поредният циник с власт, като всички останали, като самата Катерина Медичи. Беше се възползвал от мен. От истината болеше, но поне вече не скърбях заради смъртта му.
— Не е възможно — казах. — Не може да съм бременна.
Огледах равнината. Пейзаж, нарисуван от огън и суша. Чужда земя, където студени пламъци вкоравяват сърцата и поглъщат еретиците.
Аз бях неомъжена жена, която пътува към католическия кралски двор в Испания без всякаква друга защита освен собствената си рапира. Която при това беше по-добре да крия. Какво ме чакаше, ако родя незаконно дете, не можех дори да си представя. А и бях ли готова да имам дете изобщо? Не, не бях. Не можех да съм майка, нямаше да се справя.
— Възможно е — каза Габриел. — Колко са били във вашето положение и са се справили. Освен това нямате избор, мадмоазел Мадлен. Къде отиде прословутата ви смелост? Смелостта не означава само да не се боите от битките. Ето за това сега се изисква истинска смелост — женска смелост.
Благият й глас беше необичайно твърд.
Габриел беше крехко русо създание с ведър нрав. Служеше ми вече две години и през цялото това време никога не беше говорила толкова решително.
— Не знам… — започнах аз.
— Човек не може да знае всичко. Ще намерите решение. Както винаги.
Изправих се. Над мен небето беше ясно и високо. Слънцето светеше жълто, ярко. Бях в нова страна с нови нрави. „Испания е извор на самонадеяност в сухата равнина на безнадеждността“, бях прочела някъде навремето. Огледах се. Ширналата се равнина ми изглеждаше едновременно обещаваща и плашеща.
— Да вървим — казах. — Ще го мислим в Бургос довечера.
2
Гаденето ми беше напълно изчезнало, когато следобед най-сетне забелязахме кулите на Бургос. Радвах се да видя града, който навремето е бил столица на Кралство Кастилия. Катедралата му беше прочута и след пожарите, които бяха унищожили Валядолид преди осем години, мнозина се бяха надявали, че Филип II ще избере именно Бургос за столица на Кралство Испания. Но дворът беше преместен в Мадрид. За сметка на това се чуваха слухове, че епископът на Бургос ще бъде обявен за архиепископ.
По пътя вече се срещаха хора и отново ме обзе тревога. Откакто осъзнах, че очаквам дете, мислех само за това. Трябваше се досетя по-рано, с това напрежение, което усещах в гърдите напоследък. Те открай време бяха малки и незабележими, дори не се сещах за тях. Сега при всяка неравност на пътя ме боляха. Докато бавно изкачвахме възвишението към града, тревогата ми постепенно беше заменена от тиха радост. В мен растеше мъничко човешко същество. Малко момченце или момиченце (запитах се какво бих предпочела), което щях да обичам и пазя. Нищо че е незаконно. Сигурна бях, че от това любовта ми към него нямаше да намалее. Но околните не биха приели толкова спокойно факта, че съм неомъжена и бременна. Не им е леко на незаконородените.