— Винаги съм се съмнявала във възможността наистина да бъде открит еликсир за вечен живот — казах аз и изпих ракията. В тялото ми се разля топлина и се почувствах по-добре.
— Вярата в еликсира на живота предполага силна вяра в Бога. Еликсирът се корени в самото Сътворение. Съмненията Ви в него говорят за религиозни съмнения. Нима алхимията изобщо може да съществува без вяра в Сътворението?
— Не. Но човек може да вярва в сътворението според Аристотел. В четирите основни стихии.
— Внимавайте какво говорите тук в Испания — каза той и ме изгледа с интерес. — По акцента Ви долавям, че не сте испанка. Но за алхимия можем да си поговорим по-късно. Нещо Ви се е случило и трябва да се измиете. Икономката ми Ребека Ви приготвя вана. Може би ще трябва да Ви услужи и с някакви дрехи. Роклята Ви изглежда напълно съсипана, а и наметката Ви не е в много по-добър вид.
Попита за името ми и аз му казах коя съм и как съм купила „Opus Majus“ от Якоб Абраванел в Медина дел Кампо, и че именно там са ми препоръчали да потърся самия него.
Той кимна и каза да го наричам Мигел. После попита какво ми се е случило.
Аз замълчах. През отворената врата чувах, че водата за банята ми завира. Нямах желание да говоря за това. Имах желание да си взема вана, имах желание да измия кръвта и насилието от себе си. Давах си сметка, че докато не се отърва от допира от мъртвеца върху себе си, докато семето и кръвта му все още лепнат по ръката ми, няма да мога да говоря за това спокойно.
— По-късно — казах. Колебаех се. Стаята му беше пълна с книги и документи. Може би точно него трябваше да попитам. Разтворих наметката си и извадих писмото от Хуан. — Ще съм Ви благодарна за мнението Ви по един въпрос. Дали можете да прецените дали печатът на това писмо е бил отлепян?
Мигел го погледна. После стана и донесе едно оптическо стъкло.
— Уголемява — обясни той и отнесе писмото до прозореца, за да го изучи на дневна светлина. Опипа ръба на печата и внимателно огъна хартията. — Не мога да кажа със сигурност. — Отново се настани срещу мен и ми върна писмото. — Но мисля, че да. Мисля, че печатът внимателно е бил отлепен от хартията и после залепен отново.
— Като се има предвид това, което се случи току-що, вероятно е станало точно така — казах аз и изведнъж се почувствах изтощена. Положението изглеждаше отчайващо. Още преди да осъзная, че Кристобал знае каква заплаха представлявам за него, той вече беше нанесъл своя удар. Бях твърде тромава.
Откакто бях дошла в Испания, бях насочила цялото си внимание върху промените в тялото си, върху малкото създание, което щеше да излезе на бял свят, а за да поддържам ума си остър, бях чела книги, вместо да се опитам да опозная новата си среда. С други думи, бях се оставила да ме погълнат два нереални свята — един, който все още не съществува, и втори, който е само отражение на действителността. Беше време да се взема в ръце.
— Това, което се е случило току-що, не е по Ваша вина — каза Мигел, сякаш беше прочел мислите ми. — Ще станете по-силна като жена, ако отчетете и признаете, че не сте безгрешна. Грешките не са плод на слабост. Те се случват от само себе си, независимо дали делата ни са добри или лоши, независимо дали можем да предугадим и разрешим всички проблеми, защото не можем. А лошите деяния на другите не са Ваша грешка. Всеки от нас отговаря само за собствените си действия.
Лежах във ваната в едно помещение, от което се излизаше в градина, оградена с високи стени. Вратата беше отворена. На облегалката на един стол бяха оставени чисти дрехи, с които икономката Ребека отзивчиво ми беше услужила. Тя беше по-едра от мен и дрехата сигурно щеше да седи удобно на бременния корем, който скоро щеше да почне да си личи.
Навън слънцето тъкмо се показваше. По стената пълзеше розов храст. Почнах да се мия. Трябваше да махна кръвта и спермата. Онзи мъж беше забил члена си в мен. Току до детето в корема ми. Издутият му член вътре в мен. Усещането. Тласъците в утробата ми. А дъщеричката ми — съвсем близо. Затворих очи и простенах. Картината ме изпълни с отвращение и усетих, че ми се повдига.
Да ги махна! Миех и търках, въпреки че дълбоко в себе си знаех, че това миене маха само външната мръсотия, а аз търсех нещо друго. Но не можех да остана така.
Какво ми беше казал Мигел? През цялото време гледах плътните му устни като омагьосана. „Лошите деяния на другите не са Ваша грешка. Ще станете по-силна като жена, ако отчетете и признаете, че не сте безгрешна.“ Имаше право. Исках да го слушам още, да чуя още от коментарите му върху живота. Щеше да е истински дар да ми покаже пътя през всичко това, както ми беше показал пътя, по който да избягам от това, което току-що се беше случило.