— В такъв случай би трябвало да Ви арестувам незабавно. Кралица Елизабет почина преди половин година, а Катерина Медичи отдавна е уведомена за това. Тя дори обеща другата си дъщеря, Маргьорит, за съпруга на крал Филип II. Всичко това щяхте сама да знаете, ако наистина пътувахте от името на кралицата майка, както твърдите. Но изпитвам известно състрадание към Вас, доня Мадлен. Има дарование и красота в душата Ви, жизненост и жар, които Ви правят интересна. Затова ще Ви изслушам. Ако обясненията Ви са неубедителни, ще бъда принуден да Ви предам на официалните инквизитори.
Онемях. Елизабет, дъщерята на Катерина, беше мъртва. Целият ми план беше основан на убеждението, че като французойка ще мога да стана придворна дама на друга французойка в испанския двор. В момента обаче първо трябваше да избегна непосредствената опасност. Трябваше да кажа истината. Че съм била държана като заложничка на хугенотите в Ла Рошел половин година и вестта за гибелта на Елизабет не е стигнала до мен. Побързах да обясня това на дон Хуан.
— Крайно невероятен разказ, доня, на границата на недостоверното. Били сте затворена от хугенотите в Ла Рошел? Но в крайна сметка са Ви пуснали да си вървите? Чух за битката при Жарнак, където загина Луи дьо Конде преди половин година. Но армията на хугенотите не беше разбита. Какво би могло да докаже твърденията Ви? Помогнете ми — не бих искал да пострадате. Жена като Вас е създадена за любов.
Добави последните думи с усмивка, от която се разтопих. Когато поискаше да бъде очарователен, беше неустоим.
— Мога да докажа всичко — казах аз и скочих от капрата. — Имам писмо от кралицата майка.
Отворих вратата на каретата и дадох знак на Габриел да излезе.
— И между другото това не е сестра ми, както казах по-рано, а камериерката ми. Решихме за по-безопасно да пътуваме като брат и сестра. Но нека Ви покажа документа.
Качих се в каретата и отключих пътническия си сандък, където държах всичките ми ценности. Златни монети, накити, украсената със смарагди кама от леля ми и писмото от Катерина Медичи, където тя пишеше, че пътувам по нейно поръчение, намирам се под нейна закрила и нареждаше при нужда да ми бъде оказана помощ.
Подадох писмото на дон Хуан, който все още не беше слязъл от коня си.
— Заповядайте — казах, като го погледнах в очите.
Гледахме се дълго. Никой от двама ни не искаше да откъсва очи от другия. В този момент и двамата разбрахме, че нещо ще се случи между нас, свързваше ни някакво безпокойство, някакво привличане, далеч по-силно от мимолетното очарование от пръв поглед. „Моят вълк“, така си помислих, и си дадох сметка, че той вероятно вижда желанието ми така ясно, както аз усещам неговото. Искахме едно и също.
Габриел, която стоеше мълчаливо до мен, леко стисна ръката ми и аз се сетих за положението си. Бях бременна. Щях да ставам майка на незаконно дете. А ето че седях и се докарвах пред някакъв непознат испанец. Трябваше да се стегна.
— Трудно се чете в тъмното вечер — каза дон Хуан, след като известно време изучава документа. — Но разпознах печата. Позволете ми, дами, да Ви отведа до едно прилично заведение, където ще можете да пренощувате, а аз — да прочета писмото.
И аз отново подкарах каретата и тръгнах след дон Хуан по улиците на Бургос.
3
Странноприемницата „Овен и бокал“ се намираше точно зад катедралата. Дон Хуан, който все още държеше писмото на Катерина в себе си, се разбра нещо със съдържателя и ми нареди да се кача в стаята с Габриел, да се преоблека в подходящи женски дрехи и след това да сляза в кръчмата. Междувременно той щеше да се погрижи за конете и да поръча храна.
Извадих от големия си пътнически сандък една златиста копринена рокля, която много подхождаше на дългите ми кестеняви коси. Себе си не можех да заблуждавам, по-добре беше просто да си призная колко много ме привлича Хуан Австрийски. Габриел ми помогна да се облека и сложи на главата ми боне, украсено с перли. Беше сресала косите ми така, че да падат на меки къдрици. Знаех колко очарователна изглеждам в тези дрехи.
— Така — каза Габриел с доволно изражение. — Сега вече със сигурност няма да може да Ви устои.
— Ще видим — казах аз. Мъжките дрехи вече ми липсваха — удобните панталони, свободната блуза, наметката и шапката с голяма периферия. Сега дълго време нямаше да мога да ги облека. Но скоро щях да имам проблем и с роклите. Щяха да почнат да ми стягат на корема и щеше да се наложи да ги разширявам.
Извадих шпагата от ножницата и я претеглих в ръка. После отново я прибрах, увих я в наметката и я положих на дъното на сандъка.