Вместо нея извадих камата от леля си, вдигнах полите си и внимателно я пъхнах в ботуша си. При никакви обстоятелства нямаше да изляза невъоръжена.
Кръчмата беше препълнена с хора, които се забавляваха, превъзбудени от аутодафето през деня. Имаше приказки, пиене, песни, много от мъжете вътре бяха вече пияни и започнаха да подвикват след мен и Габриел.
Забързах към дон Хуан, който седеше на маса в една ниша в другия край на помещението и зает да изучава писмото от Катерина Медичи, не ме беше видял да влизам.
Когато вдигна поглед, забелязах, че външният ми вид има желания ефект. Очите му светнаха и той спонтанно протегна ръка към мен, сякаш неволно му се е приискало да ме докосне, а после ми помогна да седна. От допира му през цялото ми тяло премина тръпка.
Габриел седна до мен. На масата вече имаше хляб, плодове и печено месо и тя се нахвърли върху храната, прегладняла от пътя. Самата аз вече нямах апетит. Радостният копнеж, предизвикан от присъствието на дон Хуан, беше утолил глада ми.
— Изглежда всичко е наред, доня Мадлен — каза той и наля вино и на трима ни. Погледът му мина по налетите ми гърди, докато ми подаваше писмото на Катерина Медичи. — Разбира се, като довереница на френската кралица, Вие сте добре дошла в двора на крал Филип II. Такова блестящо бижу като Вас е украшение за всяка свита.
Той сложи ръка върху моята. Смисълът на жеста му беше непогрешим и докато се хранеше, Габриел ме сръчка под масата.
Аз не дръпнах ръката си. Не ме притесняваше, че е неприлично. Исках да покажа на дон Хуан, че привличането е взаимно.
— Надявах се да стана придворна дама на Елизабет — казах. — Сега не знам какво да правя. Как реагира кралят на предложението да вземе за съпруга другата дъщеря на Катерина, Маргьорит?
Припомних си странното, непокорно момиче, което често бях виждала в двора в Париж. Младата Маргьорит, все още почти дете, се държеше твърде безсрамно и подвикваше цинизми на кавалерите, които, смутени, все пак неволно заглеждаха плътните й устни и напъпилите й форми. Тя никога нямаше да бъде нечия кротка съпруга.
— Кралят все още страда от загубата на Елизабет. Той я обожаваше. При това смята, че е непристойно да вземе за съпруга сестра й. Затова засега се противи. Но както всички знаят, династическият брак представлява дипломатически съюз, моралът не е толкова важен. Едно ново сродяване с Франция, поне по мое мнение, не би трябвало да се отхвърля току-така само от лични или морални съображения. Изобщо кралският двор напоследък е твърде мрачно място. Единственият син на краля, дон Карлос, почина броени месеци преди Елизабет. Беше душевно болен и се погуби от глад, след като Филип II сметна за необходимо да го държи заключен в двореца. Кралят все още страда от това. Мисля, че изпитва вина за смъртта на сина си.
Дон Хуан замълча, пусна ръката ми и хвърли поглед към Габриел. Явно му се искаше да остане насаме с мен. Това ме изпълни с радост. Но трябваше да внимавам, да се съобразявам с твърде много други обстоятелства.
— Може би е по-добре да се върна във Франция…
— Ако крал Филип II размисли и се ожени за Маргьорит, една френска придворна дама в двореца ще бъде от голяма полза При това Елизабет остави две малки момиченца, Изабела и Каталина. Голямата е само на три години, малка — на две, а вече няма с кого да говорят френски. Брат ми, кралят, изобщо не говори чужди езици. Децата имат само една испанска бавачка. Ако харесвате деца, Мадлен, вярвам, че заради момиченцата си кралят би оценил високо присъствието на французойка в двореца.
Дали харесвах деца? Не бях сигурна. И все пак вече усещах, че ме изпълва нежност към малкото същество, което растеше вътре в мен. Дали и то ще е момиченце? Лесно можех да свикна с мисълта за деца. А осиротелите дъщерички на Елизабет може би наистина щяха да имат полза от общуването с мен.
— И Вие ли ще нощувате тук? — казах аз, за да насоча разговора в друга посока. Присъствието на дон Хуан беше не само възбуждащо, но можеше да се окаже и полезно. В крайна сметка чрез него вече си бях създала връзки с испанския кралски двор и той би могъл да ми даде ценна информация и съвети. Може би дори да ни отведе до Мадрид.
— Всички французойки ли са толкова прями? — засмя се той. — Добре че харесвам жени, които не губят време в излишна свенливост. Но ще трябва да Ви разочаровам, красива доня Мадлен, тази нощ постелята ми няма да е под покрива на странноприемницата. Ще пренощувам в замъка Каса дел Кордон, а утре много рано заминавам. Отивам в Гранада, където трябва да оглавя армията и да потуша въстанието на мориските[3].