Направо ми призля като разбрах причината. О, какво лицемерие от всички страни! Свързващото звено беше севилският пазар на роби, който по това време беше особено оживен. Близо една трета от пазара беше заета от роби във вериги, войници и кряскащи продавачи и купувачи. А купувачите бяха основно араби. Навсякъде се говореше арабски. Звучеше ми съвсем чуждо, не разпознавах и една дума. Но тук този език се ползваше свободно и аз се замислих, че след като вече живея в Испания, е редно да го науча. Можех да почна от „Opus Majus“, бях взела книгата със себе си, а в нея имаше раздел за арабския език.
Приближих една издигната сцена, на която качваха робите един по един, за да ги предложат за продан. Попитах един мъж, който изглежда притежаваше няколко души, какви са тези нещастни хора и той ми обясни, че в момента по-голямата част от робите били пленени мориски от град Ла Галера. Дон Хуан бил спасил четири хиляди от жителите на града от екзекуция само за да ги даде на войниците си като военна плячка. След това пленниците били изкупувани от търговци на роби, които следвали армията на Хуан по петите. Така войниците доволни си получавали златото, а от търговията и Севиля забогатявала още повече. Арабите се стичали в града, за да купуват свои събратя по вяра, които да поставят под игото си. Всички печелели, всички били доволни, а държавната хазна прибирала дял от търговските данъци, част от които после отивали за окончателното потушаване на мориското въстание.
Махнах се от подиума и от цялото това въодушевено кряскане, търсене и предлагане на изпосталели мъже, жени и деца. Изведнъж Севиля ми се видя грозна и вече не ми се искаше да разглеждам пазара. Все пак мисълта за Снежинка малко ме успокои и по пътя към чакащия Алфонсо се заоглеждах за нещо, което би я зарадвало и вдъхновило. Макар че не намерих лъв, й купих един издялкан от дърво папагал, оцветен в ярки червени и зелени нюанси.
Върнах се при каретата по-рано от очакваното. Отдалече видях Алфонсо да говори с някаква жена. Тя беше с гръб към мен, пристъпила близо до кочияша ми. Стори ми се високопоставена, а когато се обърна, видях лицето й — беше Анна де Толедо.
Как смееше! Изрично я бях предупредила да стои далече от мен. И какво искаше от Алфонсо?
Първият ми инстинкт беше да се втурна към тях и да я дръпна. Но щеше да е по-добре да не разбира, че съм я видяла, затова се спрях и се скрих зад сергията на един търговец на коприна, като не откъсвах очи от тях.
Бяха погълнати в разговор. Анна ръкомахаше оживено, а в един момент дори разтърси Алфонсо за раменете. Накрая се огледа и му подаде една кесия. Аз се скрих зад сергията и тя не ме видя.
После си тръгна. Почаках малко и най-сетне се върнах при каретата.
— Случи ли се нещо, докато пазарувах? — попитах Алфонсо.
— Тц — отговори той и ми отвори вратата на каретата.
Дори не понечих да се кача.
— Алфонсо — казах му твърдо, — коя беше дамата, с която говори допреди малко?
Първоначално кочияшът ми се опита да се измъкне уклончиво.
— Коя? — попита с извинителен тон. — А, тази ли… Просто някаква случайна жена, искаше да я упътя. Не я знам коя е.
— Отлично знаеш коя е, а и не е искала да я упътиш. Беше Анна де Толедо. Какво искаше? За какво ти плати? Предупреждавам те, Алфонсо, Анна вече веднъж се опита да ме отрови и ако не внимаваш, рискуваш сам да си навлечеш проблеми като съучастник!
Думите ми имаха желания ефект. Алфонсо беше ужасен и ми бяха необходими сериозни усилия, за да му попреча да се хвърли на колене пред мен.
— Отрова, не, не, доня, нищо такова нямаше. Умолявам Ви, повярвайте ми, нищо страшно не беше, нищо престъпно, никаква отрова и съучастия, не, не! Просто искаше да знае нещо, само това, не съм си помислил, че може да навреди нещо. Освен това аз това нещо вече съм го казал къде ли не… — Алфонсо замълча. Явно се усети, че сам затъва все по-дълбоко.
— И какво е това нещо, което вече си го казал къде ли не, Алфонсо? — попитах. — Какво каза сега и на Анна де Толедо? Говори! И не си спестявай нищо, ако искаш да останеш на служба при мен, да не говорим, ако искаш да избегнеш тъмницата!
— О, доня, простете ми! Аз просто защото толкова се гордея, че работя при Вас, при такава благородна дама, която на всичкото отгоре дори познава полубрата на краля! Точно за дон Хуан и за Вас питаше тя, кога и къде сте се запознали. Нещо, което вече съм го казвал къде ли не…