— Ти си глупак и клюкар — порицах го аз. — И какво друго?
— Нищо друго, кълна се! Това беше, което най-много я интересуваше — кога точно сте се запознали с дон Хуан. Накара ме да се закълна, че е било в края на април миналата година, не март. Да, едно и също пита сто пъти — какво точно се е случило и аз й разказах — нали, ще прощавате, но самата Вие ме взехте със себе си тогава и нямаше как да не видя — че сте се фехтовали заедно с дон Хуан срещу двама мъже и сте ги убили и че след това с дон Хуан сте се целунали. После тя пита дали наистина нищо повече не се е случило между вас — нали разбирате какво искам да кажа — пък то не се е. Вие се мушнахте до една порта и се целувахте още малко, а после ви видях, че се разделяте и двамата заедно се върнахме с конете в странноприемницата, пък дон Хуан си продължи нататък сам.
— Това ли беше всичко? Не лъжи, така или иначе ще разбера цялата истина, ако скриеш нещо! Нищо за Мари Беатрис, така ли? Тази жена вече веднъж се опита да нарани детето ми с отрова. Ако скриеш нещо, което си й казал за дъщеря ми, ще увиснеш на бесилото, кълна се!
— Само за времето, само това я интересуваше. Много странно. Трябваше да й кажа също, че дъщеря Ви се роди в началото на декември. После ми се стори, че нещо брои. После вежливо попита дали детенцето е било едро и здраво, като се е родило, а това Габриел ми го е казвала, затова и аз й казах, че да. О, доня, ето, вземете кесията, само не ме бесете!
Алфонсо ми подаде кесията. Звучеше искрено разкаян.
— Алфонсо — казах настойчиво, — когато някой работи за мен, аз държа преди всичко на неговата лоялност. До момента ти не си се показал особено предан. Но мисля, че ми отговори честно, а и си готов да се разделиш с това, което ти е платила Анна де Толедо. Чуй ме добре — задръж кесията и ми бъди верен. Повече не се подвеждай по такива разпити — ще идваш право при мен, когато някой ти задава подобни лични въпроси.
Алфонсо избухна в благодарности. Спрях потока на думите му и го помолих да ме върне в двореца, което той направи с голямо усърдие.
Значи Анна беше пресметнала, че Мари Беатрис не е дете на Хуан, това си мислех по пътя обратно към двореца. Значи и тя като всички останали смяташе, че бащата на детето е покойник, а това беше повече от добре. Оглеждах и обмислях положението от всички страни. Все пак нещо ме човъркаше отвътре. По един или друг начин тя щеше да използва този факт, за да ми навреди, в това бях убедена.
36
Облякох тъмносиня копринена рокля, почти черна — като морето нощем. До концерта оставаше съвсем малко време, всички вече щяха да са пристигнали и не исках да привличам внимание с по-ярки цветове, още по-малко вниманието на Гранвел.
Бях напрегната. Трябваше да съм много съсредоточена, за да държа под око кардинала, така че той да не ме види, докато в същото време се старая да бъда естествена и спокойна. Надявах се Фуркево да има добри вести за скорошно отпътуване на Гранвел към Рим.
И така, вечерта прекосих двореца в Севиля, неспокойна заради предстоящото музикално празненство и подразнена от писмото, което Габриел беше получила от Хуан, докато съм била на пазара. Той пишеше, че за момента не може да дойде до Севиля. Все още имал твърде много задължения в Гранада. Наистина, по-голямата част от въстаниците били победени, но сега мъчени от глад и отчаяние мориски обикаляли на по-малки групи, затова армията му трябвало да остане там, а от последните мориски селца пристигали предложения за примирие, различни мориски командири и старейшини обявявали, че са готови да се предадат. Но самият водач на въстанието, Абен Абу все още се криел в пещерите из Алпухара и не се давал. Сега Хуан прекарвал голяма част от времето си в лагера в Алхамбра, в подножието на планините, за да води някои от мирните преговори лично.
Разбира се, напълно го разбирах, но в същото време бях наранена, че не може или не иска да изпълни обещанието си да ме потърси, веднага щом дворът пристигне в Севиля.
Но красотата лекува всяка тъжна и скръбна мисъл. Разходката през пищните зали на двореца с изкусните орнаменти, сводовете в синьо и златисто, сумракът, когато пристъпих навън в градината с овалния басейн, с десетките фини колони и изящни арки под новата луна, всичко това беше като балсам за душата. И в крайна сметка бях съвсем спокойна, когато влязох във внушителната Зала на посланиците, чийто златният купол се извисяваше като божествена корона над всички нас.