Выбрать главу

— Не ме разбрахте… — казах аз и неволно се изчервих. — Просто исках да…

Габриел се изправи и ме избави от неудобството.

— Мадмоазел Мадлен — каза тя развеселено. Достатъчно добре я познавах, за да го доловя в тона й. — Тъй като стана дума за постели, ще се кача да приготвя Вашата и да се оттегля. Освен ако нямате нужда от нещо друго?

— Не, върви.

В мига, в който Габриел се скри от погледите ни, дон Хуан отново хвана ръката ми. Вече не се усмихваше. Очите му ме пронизваха, а тонът му беше искрен и настойчив.

— Нека се кача при Вас тази нощ, Мадлен. Оставихте ме без дъх! Не си спомням кога за последно жена ме е привличала така. Трябва да Ви имам. Не казвайте „не“. Ще наема на прислужницата Ви друга стая. Няма как да Ви взема в Каса дел Кордон, без да ни видят домакините ми. А със сигурност ще мине много време, преди да приключа задачите си в Гранада и да се върна в Мадрид.

Определено бях изкушена. Естествено. И мен ме изпълваше същото желание, която явно движеше дон Хуан. Но това не можеше да стане. Бях в чужда страна, трябваше да мисля за нероденото си дете, за несигурното си бъдеще. Трябваше да проявя разум, а не да следвам всяка спонтанна прищявка.

Когато днес си припомням онези дни, си мисля, че е трябвало да си дам сметка, че Хуан прави точно това. Че още при първата ни среща е проявил безразсъдство, безотговорност, че изобщо не е трябвало да разчитам на него. Сам ми беше казал, че рано сутринта тръгва към Гранада, при войските си. Това би трябвало да го вълнува повече от всичко друго. И все пак беше готов да се остави да го води случайността и желанието.

Но тогава не го прозрях. И аз го исках също толкова, колкото и той — мен.

И все пак му отказах.

Със самоуверена усмивка, която обаче едва ли е прикривала докрай нежеланието, с което го отблъсквам, недвусмислено му заявих, че това е невъзможно. И все пак съпроводих отказа си с мили думи и обещания — красиви като пеперуди, но също толкова неуловими. Изпълних ролята си на недостъпна красавица и бях сигурна, че дон Хуан няма да ме забрави.

Макар и отклонила предложението му, той наистина ме привличаше много и бях убедена, че ще се срещнем отново, при по-благоприятни обстоятелства, независимо че по неговите думи щеше да мине доста време, преди да може да дойде в Мадрид.

Дон Хуан ме изпрати до стълбите. Беше време да се оттегля. Целуна ръката ми страстно, остави устните си долепени върху кожата ми твърде дълго. Двамата мъже на най-близката маса се ухилиха, а единият дори подвикна някаква грубост. Копнежът ни явно беше видим за всички.

— Със сигурност ще се видим отново — каза дон Хуан.

А после си тръгна, стопи се в испанската нощ, а аз се качих в стаята си, изгаряща от желание.

4

— Мадмоазел — възкликна Габриел и рязко отвори вратата. Явно ме беше чакала и надничала през ключалката. Изглеждаше крайно превъзбудена.

— Какво? — казах аз, подразнена, че ме изтръгва от сладострастните ми мисли.

— Чух… Тук, в коридора… Дон Хуан е в смъртна опасност! Искат да го убият. Тази нощ. Криеха се тук горе, за да не ги види в кръчмата. Само го чакаха да тръгне. Не се ли разминахте с двама мъже, докато се качвахте?

Бях видяла двама мъже, наистина. Не им бях обърнала особено внимание. Но определено се бяхме засекли на най-горната площадка на стълбите.

— Сигурна ли си? Кои бяха, нещо друго разбра ли за тях? Говори! Трябва да направим нещо!

— Не знам нищо повече — каза Габриел. — Бях вътре в стаята и чух, че някой говори на площадката в коридора. Долових името на дон Хуан и внимателно открехнах вратата, и видях двама мъже. Не успях да видя лицата им, стояха тук, до стълбите. Но чух какво си говорят. Искат да убият дон Хуан. Смятат да го причакат по пътя към замъка, където ще спи…

— Каса дел Кордон.

— Да, Каса дел Кордон. И да го убият. Единият каза, че така си е наострил ножа, че ще може да пореже дори ангелско крило. После се разсмяха. Какво ще правим, какво мислите да правите, мадмоазел Мадлен?

Докато тя говореше, аз вече бях отворила пътническия си сандък.

— Трябва да го предупредя. Веднага. Няма време да замесваме други хора — казах и извадих шпагата си. Закачих я на кръста си, въпреки че носех рокля. Нямах време да се преобличам. Само се загърнах в дългата си наметка. — Не мога да те взема с мен, Габриел. Ще ме забавиш. Но ако не се върна до два часа, намери съдържателя и пратете хора да ме търсят.

Габриел понечи да протестира, но не й позволих, спуснах се надолу по стълбите и намерих съдържателя — толкова дебел и гръмогласен, че трудно можеше човек да не го забележи.