Повечето гости вече бяха пристигнали. Видях Ана и Руи Гомес, видях Еспиноса, увлечен в разговор с един по-възрастен духовник, който държеше някакъв струнен инструмент, вероятно вихуела, видях и Фуркево до английския посланик. Но къде беше кардинал Гранвел? Антонио Перес стоеше край един от входовете. Разговаряше с Кристобал, който малко след това излезе, вероятно изпратен с някакво поръчение.
Бяха подредени столове и скамейки, но никой не сядаше, защото кралят още не беше дошъл. В единия край на залата беше издигната сцена за музикантите и певците и старият свещеник с вихуелата пристъпи до нея и заговори композитора Гереро, с когото се бях запознала в онази ужасяваща вечер в кръчмата „Тризъбеца“. Вечерта, когато невинният Франсиско Енарес се беше простил с живота си.
В този момент забелязах кардинал Гранвел близо до сцената и доскорошния покой в душата ми се изпари.
Гранвел разговаряше с някаква жена. А жената беше Анна де Толедо.
Идеше ми се да побягна, просто да изчезна, преди Анна да ме е забелязала, преди да дойде моментът, в който злостната й усмивка ще разкрие, че Гранвел ме е издал, че тя вече знае всичко, че знае тайната ми за незаконната ми рожба, тайна, която можеше да ме унищожи.
Нямах време да реагирам. В следващия момент Филип II влезе в залата, всички замълчаха и се наведоха в поклон или реверанс. И аз трябваше да направя реверанс като останалите. Не можех да избягам, нямах право да бягам. Трябваше да се стегна и да се справя, и сама се укорих за слабостта си.
Филип II зае мястото си най-отпред пред сцената. Кардинал Гранвел и Анна де Толедо се настаниха на реда зад него. Потърсих погледа на Фуркево. Той все още беше с английския посланик, но сега ме видя и с кимване ми даде знак, че не е забравил за трудното ми положение. Стори ми се, че има новини.
Композиторът Гереро седна до мен.
— В тази зала музиката може да се възприеме най-добре от задните редове — каза той. — Тук звукът е по-добър. Как сте, доня Мадлен? Така внезапно си тръгнахте от веселата вечеринка в „Тризъбеца“. Надявам се, не са ви подплашили младите ми приятели. Но едва ли. Не ми приличате на жена, която лесно се плаши.
— Компанията Ви много ми допадна — отговорих аз и се насилих да се усмихна. — Но имам малка дъщеричка и не можех да остана по-дълго.
— Е, значи не сте станали свидетел на скръбната случка с младия секретар, който се беше напил до смърт. Много тъжна история.
— Вашата музика ли ще слушаме? — попитах аз. Не можех да понеса разговор за Франсиско Енарес.
— Моята и на Алонсо Мудара. Той дори ще свири. Мудара е свещеникът с вихуелата. Добър, стар колега, изключително талантлив. Навремето пишехме музика заедно. Той от години е свещеник тук в Севиля.
Музикантите засвириха. Първата пиеса беше соло за вихуела, което свещеникът изпълни виртуозно. Изкусни звуци излизаха от струните му и отекваха под златния купол.
Но аз не можех да се насладя на музиката. Франсиско Енарес беше умрял вместо Кристобал, Мигел Сесо го очакваше ужасяваща смърт на кладата, а истината за мъничката ми Снежинка беше на път да бъде разкрита — копеле в кралския двор. Оплитах се все по-опасно в мрежата си от лъжи за бащинство и брак.
Но жизнерадостната и бодра музика на Мударас ме накара да осъзная, че силата е в истината. Човек трябва да приеме и признае себе си. Сред изящните орнаменти на маврите, които ме заобикаляха от всички страни в този пищен дворец, намерих покоя, който търсех. Простите черти на истината. Не сложните лабиринти на преструвката. Като за начало трябваше да кажа истината на Хуан. Че не е баща на моята Мари Беатрис. Трябваше да призная пред краля, че никога не съм била омъжена, така че Анна де Толедо и Кристобал, и всеки друг, който вече знаеше тайната ми, не би могъл да ми създаде проблеми. Какво толкова би могло да ми се случи, ако кажа истината на Филип II? Да ме изгони от двореца? Щях да го преживея. Но смелостта ми се изпари, когато се сетих за Ана де Еболи и присъдата й над Мария де Мендоса. Бяха й отнели детето. Нима това можеше да се случи и на мен? Не, все пак бях французойка, не испанка. Те не би трябвало да могат да се месят в живота ми по този начин. Но не можех да рискувам да загубя скъпото си момиченце.
Музиката утихна, а Мудара се изправи и се поклони на краля.
Анна де Толедо се наведе към Гранвел. Размениха си няколко думи.
И тогава го видях. Погледът, който очаквах.
Анна де Толедо се обърна. Претърси с очи залата. Търсеше мен и ме намери. Чистата злост в погледа й не можеше да се сбърка с нищо. Тя знаеше всичко. Знаеше, че Мари Беатрис е незаконородена, знаеше и, че не е дете на Хуан. Знаеше, че съм излъгала краля и целия двор.