— Следва песента, която аз композирах — каза Гереро с гордост. — Вилансико[10]. Тази вечер всичките ни песни са на испански. Помолих младия Куева да напише текста, това е първият му опит като текстописец и между нас казано, не особено сполучлив. По-добре да се придържа към идеята си да пише пиеси.
Мудара отново вдигна вихуелата си и песента започна.
Трябваше да се махна. Трябваше да се махна от залата, преди да се стигне до явен сблъсък, с който не бих могла да се справя.
— Извинете ме, Гереро — казах аз и се хванах за главата. — Не се чувствам добре. За съжаление трябва да вървя.
Това беше нечувано. Да излезеш от залата преди краля. Но аз седях най-отзад, всички погледи бяха насочени към сцената и аз се изправих колкото можеше по-безшумно и забързах към изхода.
Прислужници и войници ме проследиха с изумени погледи, когато излязох. По-нисшите дворцови чиновници също чакаха отвън и видях Кристобал, който разговаряше с един друг секретар. Носеше шпага.
Трябваше да се махна. Трябваше да взема Мари Беатрис и да се махна от опасността, в която ме бяха поставили собствените ми действия. Без значение беше, че кардинал Гранвел скоро заминава за Рим, повече не можех да остана в испанския кралски двор. Твърде много от враговете ми знаеха за лъжата ми.
Спрях насред градината. Луната беше изгряла и тъмните води на овалния басейн блестяха. Покрай басейна бяха посадени цветни лехи и макар че не можех да различа багрите им в тъмното, над цялата градина се носеше ароматът им, вечерният въздух беше изпълнен с тежки сладки ухания и се почувствах едновременно замаяна и със съвсем ясен ум, за пръв път напълно убедена в това, което трябва да направя.
Луната, това зло създание, което беше увиснало като сърп на смъртта над Сиудад Реал, имаше право. Вдигнах поглед към черното небе. Сега месецът висеше жълт и кръгъл. Не бях приключила с убийствата. Преди да замина с Мари Беатрис, трябваше да убия Кристобал. Бях го отлагала твърде дълго, смъртта на Франсиско Енарес беше убила и смелостта ми. Грешката ми беше, че се бях опитала да се отърва от врага с такова подло средство като отровата. Трябваше да го направя с шпага и нож, лице в лице, и то веднага.
37
Отново се преоблякох. Смених нощносинята си рокля с мъжки дрехи. Какво облекчение. Най-сетне бях отново себе си, най-сетне взимах съдбата си в свои ръце, вместо да очаквам катастрофа, причинена от друг.
Габриел мълчаливо ми помогна. Тя знаеше какво съм намислила, но й беше трудно да го приеме. Вината за смъртта на Франсиско Енарес все още й тежеше и тя не беше в състояние да си представи други убийства.
Извадих шпагата си и камата от леля ми. Зелените скъпоценни камъни блещукаха и аз целунах инкрустираната със смарагди дръжка. Нямаше никакво съмнение в тези твърди камъни, само красота и смърт, нямаше връщане назад, а и не исках да има. Да, животът можеше да е много сложен, но вече не бях объркана. Най-важното все пак си оставаше съвсем просто. Като любовта към скъпото ми незаконно дете. Като убеждението, че чудовищата, които го заплашват, трябва да бъдат унищожени.
Пъхнах камата в ботуша си. После извадих шпагата от ножницата й и огледах острието. Пробвах го с пръст, все още беше остро, и аз размахах оръжието си във въздуха, посичах и пронизвах въображаем враг, а Габриел ме гледаше със смесени чувства.
— Знаеш ли къде в двореца е настанен Кристобал? — попитах я. Тя не знаеше. — Едва ли е тук, в крилото за посланиците — продължих аз. — Сигурно има отделно крило за прислугата и чиновниците.
— Да, то е от другата страна — каза Габриел. — Излизате през синята порта със златните сводове, през площада с басейна и към градините. Вижте, госпожице Мадлен, добре разбирам, че това се налага. Но ме е страх. Всичко може да се случи. В момента Мари Беатрис е с Лаура. Ами ако нещата се объркат?
Пристъпих до нея и сложих длани на раменете й.
— Погледни ме добре — казах настойчиво. — Нищо няма да се обърка. Ще причакам Кристобал в градината от другата страна на площада. Когато концертът свърши и той тръгне в тъмното към стаята си, ще го пронижа с шпагата си. Ако все пак нещо се обърка, ако нещо се случи с мен, трябва да ми обещаеш да отведеш Мари Беатрис при леля ми, графиня Дьо Карон, в Руан, при която работеше навремето. Тя ще се погрижи за вас. Обещаваш ли? — Погледнах я твърдо в очите.
— О, не говорете така. Няма да стане така! Но, да, иначе, разбира се, че обещавам.
— Когато всичко свърши, ще заминем — казах аз. — Кажи на Алфонсо да приготви каретата за рано утре сутрин. Ще тръгнем още в зори. И подготви Лаура.
10
Вилансико — популярна музикална форма в Испания през Средновековието, песен с куплети и припев, често на пасторални теми. — Б. пр.