Дочух далечни гласове и тичащи стъпки. Бяха ни забелязали. Бързаха към нас откъм алеята.
Посегнах към шпагата си, която лежеше захвърлена на чакъла, и с мъка се изправих. След ритниците му цялото тяло ужасно ме болеше, особено гръдния кош, но не му обърнах внимание. И докато Кристобал вадеше камата ми от стъпалото си, се втурнах към него, вдигнала шпага.
Острието прониза дясната му страна, уцелих го точно в черния дроб.
Той се срина с вик. Кръвта му рукна моментално.
Зад гърба си чух виковете на няколко мъже.
— Кой се бие там?
— Какво става?
— Доведете стражите! И донесете факли!
Камата ми лежеше на земята до умиращия Кристобал. Вдигнах я. Изправих се и се озовах лице в лице с четирима мъже, сред които Еспиноса и кардинал Гранвел. Чувах, че идват още.
— За Бога, това е жена!
— Това е доня Мадлен — каза Еспиноса. — Но този път наистина прекали.
— Убила ли го е? Кой е той? — попита Гранвел.
Вдигнах шпагата си към мъжете и отстъпих една-две крачки назад, така че Кристобал да остане между мен и тях. Трябваше да измисля начин да се измъкна.
Кристобал простена.
— Не й позволявайте да избяга — каза той с тих глас и протегна ръце.
Еспиноса пристъпи до него, наведе се и хвана ръката му.
— Вие сте секретарят на Габриел де Саяс, нали? Бъдете спокоен, добри ми човече, обещавам Ви, че справедливостта ще възтържествува.
— Умирам — каза Кристобал с още по-слаб глас. — Тя е убийца. Отдавна ме дебне. Опита се да ме отрови в Сиудад Реал. Но уви, бедният Франсиско Енарес изпи отровата вместо мен.
— Той забравя да спомене, че пръв се опита да убие мен! — казах с твърд глас. — Защото узнах тайната му. Той е сключил предателски съюз с мориските да убие подло дон Хуан.
Откъм алеята приближаваха факли. До нас достигна шум от множество развълнувани гласове и бързи стъпки. Огледах се. Трябваше да използвам момента да избягам, да изчезна в някоя странична алея или да се шмугна между дърветата. Но шансовете ми не бяха големи, особено с тази болка в ребрата.
— Не я слушайте тази измамница — простена Кристобал.
Светлината на факлите наближаваше фонтана. Групата беше голяма, имаше и войници, и благородници. Забелязах принцесата на Еболи.
— Елате с факлите насам! — нареди тя и решително се приближи.
Кръвта на Кристобал изтичаше. Той лежеше насред голяма тъмна локва. Не му оставаше много.
— Помогнете ми! — каза с последните си сили. — Тя е излъгала краля, излъгала ви е всички. Никога не е била ничия вдовица. Детето й е копеле, лягала е и с дон Хуан. Тя е развратница, лъжкиня и убийца!
— Вярно ли е това? — Ана беше застанала до Еспиноса и след като огледа слабото окървавено тяло на Кристобал, сега впери твърд поглед в мен.
— Той се опита да убие мен! Заговорничи с мориските срещу дон Хуан. Изслушайте ме, той ви мами до един!
Гранвел направи крачка напред.
— Мога да потвърдя думите на секретаря — каза той хладно. — Мадмоазел, в Париж Вие бяхте госпожица Мондидие. Щом избягвате да отговорите на въпросите на принцесата, ще го направя аз. Не — продължи той, като се обърна към Ана. — Тя не е вдовицата Мондидие. Мондидие е моминското й име.
— Мария… — прошепна Кристобал с последния си дъх. После загуби съзнание. Еспиноса промълви няколко латински фрази, направи кръстен знак над умиращия и се изправи.
— Гвардейци — каза той, — арестувайте тази жена.
Следващите събития се случиха толкова бързо, че малцина успяха да ги осъзнаят навреме. Чух тропота на галопиращи копита. И точно когато войниците щяха да се подчинят на Великия инквизитор, видях към нас да лети ездач.
— Доня — викна той, като насочи коня си право към групата войници и ги принуди да отстъпят встрани, — бързо, дръжте ръката ми!
Ездачът беше скрил лицето си с кърпа върху устата и с шапка, но аз с радост разпознах гласа на Алфонсо. Бързо пъхнах шпагата в ножницата и хванах протегнатата му ръка,
— Спрете ги! — викна Ана де Еболи.
Алфонсо ме издърпа върху коня. Простенах от болка, когато се метнах зад него. Имах чувството, че ще припадна, така ме боляха ребрата.
Ти успя. Ще се справиш и с всичко останало, казах си сама сред болката.
Вкопчих се в Алфонсо. Зад гърба ни се чуваха викове и тичащи стъпки. Но ние бързо се отдалечавахме.
— Ще ви отведа извън Севиля — каза Алфонсо. — Оттам нататък трябва да продължите сама. Конят няма да понесе товара и на двама ни.
— Но Мари Беатрис… — понечих да кажа аз.
— Трябва да се махнете оттук, доня — каза той. — И то веднага. Войниците сигурно вече са изпратени в покоите Ви в двореца.