Вдигнах поглед към небето, което в мрака си сякаш поглъщаше всички пътища. И разбрах, че мога да избирам сама. Всъщност винаги е било така. Така ще бродя под лунната светлина, докато някой ден отново взема своята малка Снежинка в обятията си.
Пресякохме големия площад пред двореца и продължихме нататък по улиците на Севиля. Макар вече да беше нощ, множеството странноприемници в града бяха пълни. Светлина и шумотевица достигаха до нас през отворените врати на кръчмите, а по улиците подминавахме пияници, просяци и леки жени.
— Ще ви отведа до северната градска порта — каза Алфонсо. — Само тя е отворена толкова късно вечер.
Продължихме покрай река Гуадалкивир. По целия път покрай кея към звездното небе се издигаха гори от корабни мачти, карааелите лежаха сред водите като тъмни, притихнали морски чудовища, а аз мислех за Снежинка, от която се отдалечавах все повече с всяка стъпка на коня. Мисълта беше непоносима.
Най-сетне стигнахме градските порти. Алфонсо мина през тях, а когато се скрихме от погледите на стражите, спря коня насред пътя и скочи от него.
— Доня — каза той, — Габриел напълни дисагите. Каза да Ви предам, че вътре е картата на Испания. И златото Ви.
Пъхнах ръка в дисагите. Бяха натъпкани с какво ли не. Напипах една кесия и я извадих. Отворих я, за да отброя десет златни ескудо, но размислих.
— Алфонсо — казах и му подадох цялата кесия. — Не знам дали бих могла да ти благодаря достатъчно. Ти ми помогна много повече, отколкото изисква службата ти. И все пак те моля, не, умолявам те, за още една услуга — помогни на Габриел и Мари Беатрис да заминат. Не позволявайте на краля да отнеме детето ми. Използвай парите от тази кесия за пътуването, а остатъка задръж за себе си.
Видях, че Алфонсо се усмихва.
— Бъдете спокойна, вече обещах същото на Габриел. Когато снощи дойде разтревожена с поръка веднага да приготвя ездитен кон, се уговорихме рано утре сутрин да тръгнем с каретата. Ще изведа и нея, и дъщеричката ви от Севиля.
С това обещание той се обърна и се отправи пеша обратно към града, а аз продължих на кон през андалусийската нощ.
Знаех какво трябва да направя най-напред. Трябваше да потърся Хуан в Гранада и да му кажа, че не е баща на детето. Лъжите ми бяха стрували живота на твърде много хора. Веднага щом оправя това, щях да си върна любимата мъничка Снежинка.
38
Така, така се ражда живот, през нощночерна болка! Усещах се все по-замаяна. Равнината беше пуста и в тъмното безлюдните полета ми се струваха като порта, като място, където се срещат различни светове. Може би разчитах на своя ангел да изтръгне болката от натъртеното ми тяло и да положи Снежинка в ръцете ми, така си мислех в объркването си.
На изток. Трябва да яздя на изток.
Държах се здраво за тази мисъл. Само още малко, на изток към Гранада и достатъчно далече от Севиля, за да се почувствам поне донякъде в безопасност. Там ще си почина. Само още малко.
Бях потна, макар че през нощта беше захладняло. Дишането ми беше затруднено, а болката ме пронизваше с всяка следваща крачка на коня ми. Наложи се да се откажа от галопа и бързия тръс. Конят просто крачеше през равнината, а аз се олюлявах на гърба му.
Колко време беше минало, не знаех. Целият свят беше едно и също — неизменно страдание и тропот на конски копита, безлюден път през открити равнини, които чезнат в нощта, скръб и умора, и болка.
И това щеше да мине, както всичко останало. Припомням си това всеки път, когато борбата ми се стори твърде тежка. И това ще свърши. В страданието се ражда силата. Никога не забравяй силата.
В тъмното пред себе си видях очертанията на кладенец и заслон. Място за почивка на пътниците.
Спрях андалусиеца си до кладенеца и се свлякох от него. За момент останах просната на земята, искаше ми се просто да лежа така. Но дълбоко в себе си знаех, че и конят, и аз ще умрем, ако не се стегна.
Първо животното. Винаги. Така ми казваше баща ми винаги, навремето, когато ме учеше да яздя. Надигнах се, спуснах ведрото в кладенеца и извадих вода. Конят веднага почна да пие и пи дълго.
Вързах го за кладенеца, свалих дисагите и ги метнах в постройката, която при по-внимателно оглеждане не можеше да се нарече дори заслон. Но ми беше все едно, грубите дъски правеха завет от вятъра, даваха подслон от дъжда, а аз нямах нужда от нищо повече. А когато в дисагите открих не само наметка, но също и мех с вода, хляб и месо, радостта и силите ми съвсем се върнаха. Габриел беше помислила за всичко. Грижовността й ме сгря. Най-сетне можех да отпочина, а на другата сутрин, когато продължа пътя си към Гранада, се надявах да съм по-добре.