Събудих се от болка, когато първите остри утринни лъчи едва озаряваха хоризонта. Никога в живота си не се бях чувствала толкова натъртена. И макар че главата ми беше по-бистра, болката в ребрата не беше намаляла, дори напротив, струваше ми се по-остра и по-отчетлива и едва се надигнах, за да седна. Повдигнах ризата си. Цялата бях в синини, а от лявата страна имах огромен синьо-черен кръвоизлив.
Нямаше какво да направя по въпроса. Нямах с какво да намаля болката, а трябваше да продължа без бавене. Трябваше да стисна зъби и да изтърпя болката.
Когато открих храната, видях, че в дисагите има и бутилка вино. Скъпа, скъпа Габриел, помислих си и отпих няколко големи глътки. Виното щеше да притъпи малко болката и може би да направи ездата поносима.
Конят ми беше изпасал оскъдната трева, която растеше около кладенеца. Извадих му още вода и му дадох два моркова от запасите си с храна. Накрая потърсих в другия джоб на дисагите картата, която Алфонсо ми беше казал, че ще бъде там.
Вътре напипах не само картата. Вдигнах глава към слънцето и се разсмях. Колко добре ме познаваше Габриел! Бях се озадачила колко тежки са дисагите, а обяснението беше чудно — тя беше сложила вътре „Opus Majus“ на Роджър Бейкън. Знаеше кое е най-важното за мен. Заедно с книгата имаше и писмо, написано с разкривени букви от самата нея, вероятно първото, което Габриел е писала в живота си, след като я бях научила да чете.
Скъпа госпожице Мадлен,
Ако четете това писмо, сигурно ми прощавате, че Ви се намесих така. Защото това означава, че са Ви били от полза конят и провизиите, които пратих по сънения Алфонсо, веднага щом Вие тръгнахте да се погрижите за онзи подлец. Имам време само за няколко думи, Алфонсо идва всеки момент, за да вземе и последните неща. Искам само да Ви уверя — ако се е наложило да бягате от Севиля, аз веднага ще отпътувам с Мари Беатрис за Франция. Ще се опитам да стигна до леля ви в Руан, а ще гледам да уговоря и Лаура да тръгне с нас. Намерете ни там или ни потърсете някъде по пътя. Пазете се хубаво, госпожице Мадлен, и дано здраве и успех Ви следват по пътя Ви!
Габриел
Погледнах картата. През изминалата нощ бях яздила по източния път и сигурно скоро щях да стигна град Естепа, където можех да се погрижа както трябва за коня си. Оттам щях да продължа на юг към Лоха, който, струваше ми се, беше първият град в провинция Гранада. Трябваше да стигна преди свечеряване, стига тялото ми да издържи. А от Лоха имаше около ден езда до самия град Гранада, където Хуан се беше укрепил в Алхамбра.
Пийнах още вино, оседлах коня и накрая със стон се изкатерих на седлото.
Беше по-трудно, отколкото очаквах. Болеше ме всеки път, когато си поемех въздух, затова беше немислимо да яздя в тръс, при всеки подскок от очите ми бликваха сълзи. Но се стегнах и продължих. Слънцето се катереше по безоблачното небе, околният пейзаж ставаше все по-сух, с по-малко маслинови дръвчета и повече пустинни храсти, а в далечината вече виждах планини, както и един хълм, върху който, стори ми се, имаше град.
Едно пастирче мина наблизо със стадото си и след като хвърли изплашен поглед към шпагата, която въпреки болките все още държах на кръста си, потвърди, че това наистина е Естепа.
— Ей там горе, на хълма Сан Кристобал — каза момчето и посочи напред.
По пътя вече се срещаха повече хора. Огледах укрепения град с масивния замък най-отгоре и си помислих, че ако искам да съм в безопасност, не трябва да оставам дълго време там. Естепа беше последната спирка в Севиля и тъй като кралските войници вероятно ме издирваха, не трябваше да заговарям никого, само да си набавя провизии, да се погрижа за коня си и да бързам нататък към Гранада.
От друга страна, едва ли някой би предположил, че пътувам към най-неспокойния и опасен район на Испания, Гранада. По-вероятно би било войниците да започнат издирването на север, по пътищата към Франция. И все пак трябваше да внимавам.
— Момче, няма ли наблизо някое място, където конят ми да получи зоб, а и самата аз да хапна нещо? Плащам добре. Не е необходимо да е странноприемница. Може би някой селянин…?
Самонадеяно извадих една сребърна монета и се опитах да скрия колко зле се чувствам всъщност.
Монетата потуши страха на момчето. Така се случи, че напълно избегнах влизането в града. Пастирчето ми показа пътя към собствения си дом, малко, окаяно стопанство, където конят ми получи зоб и вода, а самата аз успях да си почина малко и да си купя хляб и плодове.