Пътят от Естепа към Лоха в Гранада премина в някаква просъница от жега, болка и опиянение. Следобедното слънце жареше, планините трептяха пред очите ми в далечината, а аз току отпивах от бутилката с вино, за да направя болката в тялото си поне малко по-поносима.
Мъничка моя Снежинке, мама скоро ще се върне у дома при теб! Мама ще те намери, скоро, обещавам ти! Почнах да се просълзявам от мъка и самосъжаление и си дадох сметка, че виното ме прави толкова чувствителна. Трябваше да внимавам. Опасно беше да се движа из Гранада, напомних си сама, можеше да се натъкна на мориски. И с ужас си припомних описанието на Деса по време на кортеса в Кордоба за зверствата на мориските срещу християните.
Гранада. Яздех към нея, а през повечето време дори не я забелязвах. Навлизах в древното кралство, където някога бяха властвали маври, сред суровите планини, където гордите мориски бяха въстанали срещу потисничеството на кралете християни. Това бяха земите на смуглите хора и се оказа, че чифт тъмни очи са ме следвали, далеч преди да го разбера. Яздех под мориското слънце и макар че дон Хуан беше потушил въстанието им, отделни групи все още се бореха. Тогава, в болката и опиянението си, не си давах сметка, че да минавам сама на кон през земите им посред бял ден е може би най-глупавото и най-опасно нещо, което съм правила някога. Това, че не свърших убита, с разпорен корем и прерязано гърло, го дължа единствено и само на Афааф.
Небето потрепваше, погледът ми беше премрежен. Очертанията на планината Сиера де Лоха се разливаха пред очите ми. Всичко ми беше като в мъгла, трябваше да пия вода, но толкова ме болеше, когато се протягах към дисагите. И имах чувството, че скоро съвсем няма да мога да си поема дори въздух.
После видях хора, черни фигури, пустинни камъни, а може би беше само един човек, може би виждах двойно, слънцето вече залязваше, но още блестеше в очите, аз кашлях и охках, и стенех върху седлото, и стисках с ръце гривата на коня. Някакви ръце ме подхванаха, някакъв остър женски глас се скара на мъжете, понесоха ме към някакви колиби, влязохме в една от тях, някаква топла напитка с горчив вкус и женски думи на непознат език. А после ми притъмня.
Над мен стоеше някаква фигура. За миг напълно се разбудих.
— Не ме пипайте! — Опитах се да протегна ръка към камата в ботуша си. Но ботушите ми ги нямаше.
— Шшт — отговори тя. Намирах се в пръстена колиба, вратата беше отворена, навън беше тъмно и току до вратата се чуваха мъжки гласове. Говореха непознат език, предположих, че е арабски.
— Счупени — каза жената с остър, напевен акцент и внимателно положи ръка върху ребрата от лявата ми страна. — Поне две. Пий още.
Пих. Болката вече беше намаляла. Благодарих и се представих.
— Афааф — каза тя, вдигна ръка към сърцето си и сведе глава в поздрав.
Афааф е една от най-изумителните жени, които съм срещала в живота си. Въпреки факта, че я познавах съвсем за кратко. Имаше блестящи черни очи насред набръчкано кафяво лице. Кожата й беше загрубяла от слънцето и трудно можеше да се предположи на каква възраст е. Погледът й беше млад, кожата — като на старица. Няколкото дни, които прекарах в колибата й, бяха достатъчни да изпитам безкрайно уважение към нея. Афааф беше мориска. И не беше звяр. Познаваше лечебните растения и по някакъв изумителен начин отговори на молитвите ми и се превърна в русия ангел, който бях сънувала и който се надявах да ме избави. Благодарение на нея опознах още една частица от многообразието на света.
Попита ме как съм получила нараняванията и аз й разказах историята си, отчасти.
Афааф кимна.
— Ние, мориските, харесваме силни, горди жени. Затова успях да ги убедя да не ти причиняват зло. От пръв поглед се вижда, че си воин. Напоследък много жени хващат оръжие в ръка. Една от тях беше Саркамодония. Тя падна в битката при Ла Галера. Тялото й беше по-едро от това на много мъже, ръцете и краката й бяха като желязо и носеше броня, и въртеше меча като истински воин. Саркамодония — една жена — уби осемнайсет испански войници в Ла Галера. Но в крайна сметка твоите хора я убиха.
— Испанците не са моите хора — казах аз. — Моята родина е Франция.
— Е, значи няма да е трудно да ги убедя да те пощадят. Изчакай, ще им кажа веднага — тъкмо обсъждат какво да те правят.
Тя излезе от колибата. Чух я да говори с мъжете на непознатия им език. В един момент повиши глас и дори се развика. Мъжете замълчаха.
Накрая тя се върна при мен. Носеше шпагата и камата ми.