— Ето — каза ми, — оръжията ти. Съгласиха се, че нашата война не е твоя.
— Но войната не свърши ли? — попитах аз.
— Да, в общи линии. Войската ни е разпусната. Всеки ден се предава някой нов град или село. А турските ни поддръжници се прибират. Но лидерът ни, Абен Абу, все още стои укрепен в планинските пещери заедно с воините си, а и други воини още обикалят и се бият къде поотделно, къде на групи. Но хиляди загубиха всичко и гинат от глад, което ги принуждава да грабят и убиват.
— Благодаря ти за всичко, Афааф, за лековете ти, за защитата. Но трябва незабавно да продължа напред. Отивам в Гранада с важна задача. А и трябва да намеря малката си дъщеричка.
— Майката е най-опасният воин. Тя воюва за детето си. Но все още не можеш да яздиш, трябва да останеш тук. За счупените ти ребра не мога да направя нищо, но те ще се оправят и зараснат от само себе си, а аз мога да облекча болките ти.
— Колко още? Трябва да вървя.
Афааф ме погледна с интерес.
— Да, явно трябва. Никой не може да те задържи тебе, виждам силата ти. В такъв случай тръгни след три дни. Може да успееш, ако ти дам от отварата си за из път.
Така и стана. Три дни Афааф се грижи за мен и в тези дни говорих, както никога не бях говорила с друг — за войната и мориските, за християните, за това да си майка, за мъже и наука, и лечителство.
За разлика от повечето жени мориски Афааф можеше да чете.
— Жените не четат — каза тя. — За сметка на това нашите жени защитават книгите с плам, който можеш да видиш у малцина от мъжете ни. Жестоката Инквизиция претърси много домове за арабски текстове, а жените ги криеха с телата си, в дрехите си, между краката, но без особена полза. Книгите все пак бяха намерени и изгорени, а много от жените бяха насилени и свършиха на кладата.
Пред Афааф си позволих да призная, че намирам забраната на научни трудове за безумие. Забранени се оказваха не само еврейски и арабски текстове, един от Индексите забраняваше и стотици книги, писани от християни.
— Да, светът върви към гибел — каза тя. — Някога всички ние сме живеели в мир, а знанието е било ценено, не гледано с подозрение. Обвинявам вас, християните, за тази промяна. Някога, когато завзехте земите ни, настояхте да приемем вярата ви. Ние се съгласихме. Нямаше смисъл от конфликти. После настояхте да носим дрехи като християните и забранихте древните ни обичаи. Дори езика ни забранихте, а с него — и имената ни. Афааф е забранено име.
— Не казвай „вие“. Аз не съм участвала в това. Аз съм човек като теб, Афааф, и нося отговорност единствено за собствените си мисли и дела.
— Права си. Извини ме.
— А и вие самите съвсем ли никаква вина нямате за тази война? Чух за ужасяващите ви зверства срещу християните.
Тя се засмя.
— Сега допускаш същата грешка като мен с обвиненията си. Но щом го споменаваш — тези зверства се случваха в самото начало на въстанието. Дълги години живеехме в мир с испанския крал. Властите гледаха през пръсти на това, че продължаваме да говорим арабски помежду си и носим традиционните си дрехи. Но изведнъж на власт се качиха по-сурови мъже, хора като Еспиноса и Деса, които решиха да наложат глупавите си правила. Това е причината за нашето упорство, съвсем логична причина при това.
— В момента ни заплашват и османците — казах аз. — Испания не е сигурна във вашата лоялност.
— Тя няма да стане по-силна, когато ни забраняват да продаваме коприна и налагат данъци върху търговията ни тук в страната. Коприната някога е била основното ни средство за препитание, а испанският крал е напът да го унищожи. Освен това Инквизицията завзема големи части от земите ни.
Замълчах. Срещу този народ беше извършена несправедливост. Нямаше как да не се замисля какво ще се случи с тях, когато Хуан ги победи. Тежки години очакваха мориските. В това не се съмнявах. Още сега военнопленниците бяха продавани като роби, а се чуваха и слухове, че се планират принудителни изселвания на цели градове към други части на Испания.
На третия ден у Афааф бях видимо по-добре. Ребрата все още ме боляха, но питието от лечебни билки, което ми беше приготвила, притъпяваше болките и вече се чувствах готова да продължа пътуването си към Гранада. Следобеда, тъкмо когато смятах да обсъдя с Афааф заминаването си на сутринта, един мъж влетя в колибата й. Двамата размениха няколко думи на арабски, а когато той излезе, Афааф ми каза, че по пътя към селото откъм Севиля, същия, по който бях дошла аз, се задавала знатна карета, охранявана от двама войници. Попита ме дали някой ме следва. В момента каретата била спряла край кладенеца и ако съм искала да ги видя, имало удобно скрито от високи кактуси местенце на едно възвишение.