Първата ми мисъл беше, че това сигурно са Габриел и Мари Беатрис, но бързо я отхвърлих като невероятна.
Притеснена последвах Афааф до възвишението. От скривалището зад кактусите виждахме пътя, без да може да видят нас.
До кладенеца наистина беше спряла карета. Засенчих очите си с ръка, за да виждам по-добре, но ми беше трудно от такова разстояние.
После една жена отвори вратата на каретата и слезе от нея. Веднага разпознах кралскосинята рокля, която Анна де Толедо носеше на празненството на краля.
Тази вещица явно също отиваше при Хуан!
— Трябва да тръгна веднага — казах тихо на Афааф. — Познавам тази жена. Не представлява опасност за вас, мориските, но мен копнее да ме унищожи. Отдавна трябваше да съм й прерязала гърлото.
— Струва ми се най-безобидна благородничка — процеди Афааф презрително. — Наистина ли е заплаха за теб?
— Веднъж се опита да ме отрови. А и думите й са истинска отрова. Ще наприказва страшни лъжи на мъжа, с когото трябва да говоря в Гранада.
— Аха, от тези. Но човек никога не трябва да прибързва. Тръгни рано утре, както беше решила. С нея пътуват двама войници и ако наистина ти е враг, няма да е добре да те застигнат по пътя.
Афааф имаше право, помислих си, докато се връщахме към колибата й. Би било опасно да ги срещна на пътя в това състояние. Но ме беше страх от думите на Анна, макар че не бяха лъжи, както бях казала на Афааф. Аз бях излъгала. А Анна де Толедо знаеше истината.
39
Той е бил просто фантазия. Дело на въображението ми, отражение на възхитата ми. Дали някога съм обичала Хуан? Да, харесвах го, защото беше така самоуверен. Но в крайна сметка ние се бяхме срещали само два пъти, останалото беше просто копнеж, писма, представи.
Когато Алхамбра, червеният замък на Гранада, най-сетне се изправи пред мен реален, разбрах, че Хуан е бил просто сладък сън. Сън, за който в живота ми вече нямаше място.
Осъзнах го съвсем неочаквано, пряко волята си, а ефектът беше смайващ. Но очакванията ми за звездни мигове в Алхамбра под просторните арки с хиляди арабески от злато, мрамор и алабастър, вече бяха помрачени при мисълта за признанието ми пред Хуан, че Мари Беатрис не е негово дете. А сега, когато знаех, че Анна де Толедо също пътува към него, най-вероятно за да му разкаже за събитията в двореца, изчезнаха и последните останки от радостта ми от предстоящата среща.
Иначе когато стигнах Алхамбра, отвсякъде ме обгърна красота. Беше краят на май, дворцовият комплекс се простираше върху платото на фона на далечните планини, които в здрача изглеждаха виолетови, а пинии, смирна и млади прасковени дръвчета, донесени от екзотични страни, ограждаха с пищната си зеленина стените на замъка. Но аз вече се бях научила да не се оставям на омаята от подобни прелести. Много хора погрешно смятат, че това, което радва окото, радва и сърцето. Аз знаех, че не е така. При мен красотата вървеше ръка за ръка с болката, луната — със смъртта, розата — с женския гняв, аз знаех, че циничните интригантки понякога са божествено красиви и при вида на прелестната Алхамбра не си позволих да потъна в покой и задоволство. Напротив, обзе ме стръв за действие, както в онази вечер, едва седем дни по-рано, когато сред уханните градини на Севиля се превърнах в убийца, когато твърдо и без капка разкаяние посякох един мъж, който миг преди това беше откъснал стрък лавандула и беше прошепнал името на жената, която обича.
И докато яздех към Алхамбра, докато минавах през градските порти, разбрах, че с убийството на Кристобал съм научила, че причина да се разколебаеш винаги може да се появи най-неочаквано, че враговете също може да таят в себе си любов, но че това не трябва да ти пречи да действаш. Лавандулово колебание. От онази вечер насам така наричах в мислите си момента, в който човек може да се откаже. Кристобал беше откъснал дъхавия стрък, сякаш е човек като всички останали, и това за малко да спре ръката ми. Това колебание трябва да бъде преодоляно, всеки път, без бавене.
Има много начини да покажеш богатството си. В огромния брой величествени сгради в рамките на Алхамбра, в старата крепост, в дворцовия комплекс, в алабастъра и благородните метали, в смайващите арабески по стените и в калиграфиите. Но истинският рог на изобилието в Алхамбра беше водата. Сред безплодната пустош на Гранада вода трудно се намираше и беше по-скъпа от златото. Алхамбра демонстрираше богатството си с мраморни басейни и фонтани. Сградите се отразяваха в бляскави водни огледала, бели лъвове подлагаха гърбове на свежите струи вода и беше истинска наслада в горещия летен ден да си близо до тези хладни потоци.