— Трябва ми някой, който да ме заведе до Каса дел Кордон. Веднага! Без отлагане, въпросът е на живот и смърт!
Пъхнах една кесия в ръката му. Въпреки тлъстините поне умът му явно беше пъргав и той веднага разбра, че положението е сериозно.
— Алфонсо! — викна той на един млад мъж, който поднасяше бира. — Тука! Бързо!
Двамата с Алфонсо изтичахме до конюшнята. Обяздихме впрегатните ми коне. Алфонсо ме гледаше озадачен. Наложи се да вдигна полите си неприлично високо, за да мога да яздя като мъж, но нямах избор.
Алфонсо ме поведе по постланите с каменни плочи улици. Копитата на конете трополяха в тъмното. Толкова късно вечерта из града почти нямаше хора и това беше единственият звук, който се чуваше. Тук-там мярвахме двойка стражи, които охраняваха по-богатите къщи. После свихме по черна уличка и наоколо съвсем опустя.
— Сигурен ли си, че това е пътят към Каса дел Кордон? — попитах с известна тревога в гласа. Можех ли да вярвам на този Алфонсо?
— Това е най-краткият път, доня. Бъдете спокойна.
Отново излязохме на улица с каменна настилка, и в този момент ги видях. Нямаше съмнение, Габриел беше права. А аз бях пристигнала в последния момент.
Пред нас двама мъже се прокрадваха в сенките покрай стените на къщите. Малко по-напред от тях дон Хуан яздеше в бавен тръс. Двамата не бяха на коне и сигурно е трябвало да тичат, за да не изостават от него. Почти го бяха настигнали, а той още не ги беше забелязал.
Видях в тъмното да проблясва острие.
— Внимавай! Нож! — викнах с всички сили, пришпорих коня си и се спуснах в галоп.
И тримата се обърнаха да видят откъде е дошъл този вик. За миг нападателите замръзнаха. Дон Хуан извади шпагата си. После те се опомниха и освен ножове, сега също извадиха и шпагите си. Обърнаха се гръб в гръб, единият с лице към дон Хуан, към когото вече замахваше, другият — към мен.
В движение вдигнах шпагата си. Видях, че дон Хуан използва случая да замахне към единия от мъжете, но не го уцели.
— Подлеци! — викнах аз и се впуснах в галоп право към него. Сега силите бяха изравнени, двама срещу двама. Не на такъв развой бяха разчитали нападателите.
Единият замахна срещу мен. Аз се наведох и избегнах острието му. После го пронизах право в корема. Той се срина на земята без звук.
— Впечатляващо! — провикна се дон Хуан усмихнат. Беше скочил от коня си и се фехтоваше с другия нападател. Надолу по улицата се чу, че Алфонсо вика нещо, но без да посмее да се приближи.
— Не, този е мой — викна дон Хуан ожесточено, когато понечих да му помогна.
Облегнах се на стената на една къща, за да проследя битката. Развоят й не беше никак изненадващ, виждах колко умел е дон Хуан с шпагата. Той така си играеше с нападателя си, че почти ми стана жал за него. Нещастникът се потеше и проклинаше, замахваше наляво-надясно и с камата, и с шпагата си, но уцелваше единствено въздуха. На всичкото отгоре самият той понасяше удар след удар и скоро от не едно и две места по тялото му шуртеше кръв.
Дон Хуан буквално танцуваше около него. Бодваше го тук и там, онзи ревеше разгневен, а Хуан продължаваше танца си.
— Достатъчно — каза дон Хуан накрая и застана ан гард срещу него. — Предавате ли се?
— Мри в ада, копеле! — изръмжа мъжът и отново посегна.
Хуан с лекота избегна удара му. После стовари шпагата си върху черепа на мъжа и го разцепи до носа.
— Някой ден и вие ще имате острие от Толедо, Мадлен — каза ми той и изтегли шпагата си от разкашкания мозък. — Няма по-остра стомана. Напоследък се говори за някакъв съвсем нов вид хладно оръжие за фехтовка, чието острие не е плоско. Надявам се да не измислят такова. Нищо не може да победи острие от Толедо. — Той целуна окървавената стомана на шпагата си.
Кръвта изцапа устните му. Той се пресегна към мен, притисна ме здраво към себе си и целуна и мен. Пиех кръвта на врага от устните му. Вкусът й беше солен и свеж и ме изпълни едновременно с погнуса и опиянение, с някаква животинска еуфория, каквато не бях изпитвала преди.
Страстно отговорих на целувката му и Хуан започна да повдига полите на роклята ми.
— Водачът ми… — простенах между целувките и махнах към Алфонсо, който все още се намираше достатъчно далече надолу по постланата с каменни плочи улица.
— Насам. — Хуан ме дръпна под свода на портата, пред която стояхме. Нишата беше дълбока точно толкова, колкото да ни скрие от погледа на Алфонсо.
Вдигнах полите си и притиснах Хуан към себе си. Той трескаво се бореше с панталоните си. Не можехме да чакаме и секунда повече. Той проникна в мен и застена.