Онази вечер в Алхамбра светът ми беше на път да се промени напълно, така си мислех, докато гледах виолетовите планини на хоризонта. Слънцето тъкмо беше залязло, а здрачът полагаше сянка на тайнственост върху внушителните сгради.
Попитах за пътя към резиденцията на дон Хуан и ми посочиха замъка на император Карл, който — построен едва няколко години по-рано — рязко се различаваше от древните мавърски палати.
— Аз ще се погрижа за коня Ви, доня. — Обеща един коняр в прилежащите към замъка конюшни и аз продължих пеша през двора към главния вход, за да съобщя за присъствието си. Никой не обръщаше внимание на факта, че съм жена, облечена в мъжки дрехи и въоръжена с шпага. Навсякъде виждах войници с мръсни униформи и сплъстени бради, наобиколени от проститутки и просяци в дрипи, и се замислих за жената-воин Саркамодония, за която ми беше разказала Афааф. По време на война етикетът се превръща в лукс, а и тези войници сигурно бяха виждали далеч по-необичайни на вид жени от мен.
Поканиха ме да почакам в едно просторно помещение, където имаше и други хора. Един ординарец ми беше показал пътя, бяхме прекосили овален вътрешен двор и бяхме стигнали преддверието, където секретарят на Хуан, Ескобедо, организираше аудиенциите.
Лицето на Ескобедо дори не трепна, когато се представих, и беше невъзможно да разбера дали Хуан ме е споменавал пред него, дали слухове за мен са достигнали града, или пък Анна де Толедо вече е пристигнала.
Малко след като се настаних да почакам, от аудиенция с Хуан излезе дребен слаб мъж, който размени няколко думи с Ескобедо.
— Ето го преводът — каза той и подаде на Ескобедо някакво писмо. — Дон Хуан каза да Ви предам, че трябва незабавно да се занесе на Гергал.
После мъжът излезе от преддверието, а аз очаквах да съм следващата, която ще поканят да влезе.
— Ернандо ел Абаки — каза Ескобедо за моя изненада и се обърна към мъж в дълга арабска роба.
Мъжът се изправи. На кръста му висеше меч.
Ескобедо го спря.
— Спрете! Без меча. Или го оставете на мен, преди да влезете, или ще трябва да Ви придружат войници.
— Само хората без всякакво достойнство смятат околните за недостойни — каза Ернандо ел Абаки на развален испански и с гневен израз. — Дошъл съм да предам меча си на дон Хуан и единствено на него. Щом трябва, да влизат войниците.
— Кой е този мъж? — попитах Ескобедо, когато арабинът влезе при Хуан, придружен от двама гвардейци. Бях подразнена, че се налага да чакам, и гордостта ми държеше да чуе, че причината този мъж да ме пререди е високото му положение.
Ескобедо се поколеба, преди да отговори, а и ми се стори напрегнат. Не би трябвало да разкрива пред чакащите причините за посещенията на останалите, но го направи заради мен, което ми показа, че има представа коя съм. Че знае нещо за мен, заради което трябва да ме уважава и да ми се подчинява.
— Ернандо ел Абаки е един от най-доверените командири на въстаническия водач Абен Абу. Тук е за да се предаде официално.
Чаках дълго. Междувременно двамата войници излязоха без Ернандо ел Абаки и без меча му. Явно Хуан му имаше доверие и искаше да се разбере с него насаме.
Замислих се за разходката през двореца, за кръглия вътрешен двор с колонади на два етажа в средата. По небето над мен се бяха появили звезди и ако не ме водеше ординарец, сигурно щях да спра да ги погледам. Открай време различни теории за небесните тела занимаваха хората, светът беше далеч по-голям от разни любовни терзания и срамни обвинения на страхливци и аз отново се ядосах на себе си, че съм оставил Хуан да вярва, че е баща на детето ми. Истината е пътят напред. Както в живота, така и в науката.
Най-сетне Ернандо ел Абаки излезе. Все още носеше меча си.
— Дон Хуан прие меча ми — каза той на Ескобедо не без известна гордост. — Но ми го върна, за да го използвам в служба на испанския крал.
Беше мой ред да вляза, срещу моята шпага Ескобедо нямаше никакви възражения. А аз изведнъж си дадох сметка, че съм облечена в мъжки дрехи, мръсна след неколкодневното яздене, а предпочитах да се поява пред Хуан красива и женствена.
Глупава суета, скастрих се сама. Хуан ме беше харесал точно онази вечер в Бургос, когато бях показала почти мъжки умения с шпагата.
Двамата с Ескобедо влязохме.
Залата за аудиенции на Хуан беше впечатляваща и очевидно подредена така, че да внушава мощ и да смущава гостите. Беше просторна и богато украсена с гоблени и орнаментирани мебели от скъпа дървесина. Имаше цели две камини, един ред френски прозорци, а на задната стена — двойна порта, която вероятно водеше към личните му покои.