Изби ме пот. Думите на Хуан удариха право в целта.
Познавах ли този мъж изобщо? Къде беше лекият му, безгрижен нрав, заради който навремето го бях взела за незрял, но го бях обикнала? Войната го беше променила.
— Хуан… — пристъпих към него. Нещата можеше да приключат и по друг начин.
— Какво искаш? О, ако знаеше само… Но вече няма значение.
— Поне ми прости — казах аз.
Стоях на една ръка разстояние от него. Той се колебаеше. За миг видях в погледа му да проблясват старите топли чувства. После пламъчето угасна. Той не можеше да ме прегърне. Моето предателство му се струваше твърде тежко.
Но чувствата ги имаше. Това беше достатъчно.
Пристъпих до него, леко докоснах ръката му, вдигнах длан към лицето и шията му, разроших тъмнокестенявите му коси.
Усетих, че потръпва. И мога да се закълна, че щеше да ме придърпа към себе си в страстна прегръдка, ако в същия миг вратата зад гърба му не се беше отворила.
От вратата, за която бях предположила, че води към личните му покои, излезе Анна де Толедо. Направо сияеше в роклята си от жълта дамаска коприна, чиста, с красиво подредени коси. А от другата му страна бях аз, в мръсни мъжки дрехи, със сплъстени коси.
Хуан се дръпна. Хладината му се върна.
— Не забравяй, че я издирват и за убийство — каза Анна и пристъпи до него.
— Убила е заради мен — отговори Хуан.
— Никога не е била омъжена. И за това е излъгала.
— Достатъчно, Анна! Кога вие, жените, ще спрете да се вълнувате от подобни неща? Това, че Мадлен никога не е била омъжена, го знаех. Все ми е едно. Но ти благодаря за предаността. Сам не бях пресметнал, че копелето не е мое. Жена с твоята жертвоготовност и красота заслужава възхищението на всеки мъж.
Хуан взе ръката на Анна и я целуна. Очите им се срещнаха и той й се усмихна.
Как можеше, само миг след като беше готов да прегърне мен? Какво унижение! Идеше ми да му издера очите, да нападна Анна с камата си. Исках да му кажа за опита на Анна да ме отрови. Но знаех, че само ще поклати глава. Поредните женски интриги.
Затова просто си признах пред себе си. Бях загубила. Трябваше да приема, че Хуан ме е заменил с Анна.
И от това признание ме заболя.
Обърнах се да си вървя. Нямах какво повече да правя тук, а и беше унизително да ги гледам заедно.
— Би трябвало да я арестуваш — каза Анна, преднамерено нежно и меко. — Кралските войници я издирват.
Бясно се обърнах отново към нея. Тази вещица вече беше причинила достатъчно вреда. Извадих шпагата си и я насочих към нея.
— Ела да умреш, дяволско изчадие, с радост ще те убия! — Мушнах с шпага към ръката й, горе, близо до рамото, и я убодох. Върхът проби красивата й кожа, повърхностна драскотина, но веднага започна да кърви.
— Извратено изчадие! — ахна Анна, притисна с ръка раната и се сви зад Хуан. — Видя ли, тя ме рани! — И ужасена му показа кръвта по дланта си.
— Само спокойно — Хуан застана между двете ни и внимателно отмести шпагата ми встрани.
Може и да съм си въобразила, но видях на лицето му намек за усмивка, както онази нощ в Бургос, когато беше пленен от мен, една въоръжена с шпага жена, нощ, която той още пазеше като мил, макар и далечен спомен.
— Но арестувай я, за Бога! — викна Анна. — Виж я какво направи! А имам и писмена заповед от краля, че тя трябва да бъде затворена!
— Отровителко, ти трябва да бъдеш арестувана! — креснах аз.
— Лъжкиня! Думите ти са лъжи и винаги са били лъжи! Дори Хуан измами, докато носеше уж неговото копеле!
При тези думи Хуан отново охладня.
— Мадлен, върви — каза той глухо. — Качвай се на коня си и се махай, изчезвай, колкото можеш по-далече. Поне това ти дължа. Все пак ти уби заради мен — както в Бургос, така и този Кристобал. Но видя ли писмената заповед от краля, съм длъжен да я изпълня. Върви и никога вече не се връщай. — След което се обърна към Анна и притисна кърпа към раната на ръката й. — Анна, скъпа моя, ела, трябва да намерим лекар. Аз ще се погрижа за теб, обещавам.
Излязох от залата за аудиенции на Хуан с пълни със сълзи очи, сълзи на унижение и гняв. Ескобедо изненадан ме проследи с поглед, не знаеше какво да направи. После потропа по вратата на Хуан.
Излязох от преддверието, минах слепешката през двореца, като гледах да не се изгубя. Открих овалния вътрешен двор и пътят навън към главния изход, а прислужници и войници хвърляха любопитни погледи към мръсното ми лице, прорязано от следи от сълзи.
Най-сетне се качих на коня. Можех да напусна Алхамбра.
Това няма да ме пречупи, мислех си, докато минавах през градските порти в меката нощ, където цикадите свиреха под силуетите на кипариси.